Версайска система

Западни покрайнини – Версайска система от договори

Версайска система от договори

Версайската система от договори последва края на Първата световна война в Европа. Договорите са сключени между коалицията на победителите, наречена Антанта, и отделните победени държави. Изработени са от Парижката мирна конференция, която заседава от януари 1919 до август 1920 г. и всеки е подписан в отделно предградие на Париж: Версай, Сен-Жермен-ан-Ле, Ньой сюр Сен, Трианон и Севр. При преговорите не са допуснати представители на победените страни, поради което те подписват само по принуда и в последствие се стремят да ги ревизират или отхвърлят.

Изработени са пет мирни договора:

Версайски договор с Германия на 28 юни 1919 г.
Сен-Жерменски договор с Австрия на 10 септември 1919 г.
Ньойски договор с България на 27 ноември 1919 г.
Трианонски договор с Унгария на 4 юни 1920 г.
Севърски договор с Османската империя на 10 август 1920 г.

Всички договори съдържат сходни клаузи:

промени на границите, най-често във вреда на победената държава
определяне на максимално количество допустима армия
налагане на репарации.

Версайски договор

Версайски договор е договорът, подписан между Германия и Антантата след Първата световна война на 28 юни 1919 г. в предградието на Париж Версай. Той е изработен от Парижката конференция, която работи от януари 1919 под председателството на френския министър-председател Жорж Клемансо. Основните негови партньори са американският президент Удроу Уилсън и английският министър-председател Лойд Джордж. Германия не е поканена на преговорите, поради което повечето германци разглеждат договора като диктат, срещу който трябва да се съпротивляват. Договорът урежда не само положението на Германия в следвоенния свят, но задава и принципите, по които по-късно се изготвят договорите с останалите победени страни (виж Версайска система от договори).

Териториалните загуби и плебисцитите на Германия според Версайския договор

На първо място се определят следвоенните граници на Германия. Тя изгубва значителни територии, което става по три начина:

– част от земите ѝ са предадени веднага на съседните държави – Елзас и Лотарингия (Лорен) са върнати на Франция (отнети са ѝ през 1871 г.), а областта на град Познан и Полският коридор са предадени на новосъздадената полска република (Полският коридор има за цел да свърже Полша с Балтийско море, но германците го ненавиждат, тъй като разделя германските земи на две части; не е случайно, че през 1939 г. именно заради него започва Втората световна война).

– други малки територии са предадени на съседните държави (Дания, Белгия, Полша) чрез плебисцити, проведени през 1920 и 1921 г.

– три също така малки територии са предадени на новосъздаденото Общество на народите (ОН) за управление: това са областта Саар, в която след 15 години трябва да се проведе още един плебисцит и която на практика се управлява от Франция, околностите и самият град Данциг (сега Гданск) и град Мемел (сега Клайпеда), който скоро е предаден на Литва.

В резултат на това територията на Германия намалява от 541 000 на 467 000 кв. км; като последица от войната и изгубването на територии населението на Германия намалява от около 68 на около 60 милиона души.

На второ място Германия загубва всичките си колонии, завладени от Антантата през войната – Германска източна Африка (сега Танзания), Германска югозападна Африка (сега Намибия), Того, Камерун и германските владения в Тихия океан.

На трето място Германия се задължава да разпусне своята наборна армия, която е наброявала около 8 млн души и да създаде професионална армия от 100 000 души (райхсвер); целият генерален щаб се разпуска; Германия предава цялото си тежко въоръжение – флот (освен малки стражеви кораби), артилерия, военно-въздушни сили.

На четвърто място Германия се задължава да изплати репарации на победителите, с които да ги компенсира за щетите, които им е нанесла по време на войната. В договора обаче сумата не е определена. Първоначално победителите искат 269 милиарда златни марки, но Германия отказва. Едва през 1922 г. се определя сумата от 132 милиарда златни марки, от които Франция ще получи 52%, Англия – 26%, а останалите държави – общо 22%.

На пето място в Германия се въвежда широка ивица край границите, в която е забранен всякакъв строеж на крепости. Германия е задължена да осигури на Чехословакия и Полша свободно плаване по реките Елба и Одер. Създава се голяма област по течението на река Рейн (целият западен бряг и 50-километрова ивица по източния), която е демилитаризирана, тоест в нея Германия няма право да държи войски. Това е решението на Франция да държи Германия под контрол, тъй като през тази област френската армия може винаги да нахлуе в сърцето на Германия. Западният бряг на Рейн остава окупиран от Антантата и освободен на три етапа от 1926 до 1930 г.

На шесто място се съдава една Съюзническа контролна комисия, която трябва да следи за изпълнението на договора. Тя има голяма власт и може да отмени всяко решение на правителството, ако то противоречи на договора или заплашва неговото изпълнение.

Все пак най-тежките клаузи на договора са VІІ и VІІІ: първата обявява германския император Вилхелм ІІ за пряко отговорен за войната, поради което би трябвало да бъде съден (в действителност той избягва процеса, като отива в Холандия); втората постановява, че Германия е виновна за войната. Именно това дава на съюзниците моралното право да наказват Германия. Тя отхвърля своята вина, с което настройва германското обществено мнение срещу договора.

Договорът е заклеймен от германската пропаганда като несправедлив, макар че той не е по-тежък отколкото германските проекти за договори в случай на германска победа. За Германия е важно, че остава единна държава, каквото не е било намерението на Клемансо. Тъй като САЩ не подписват договора (по съвсем други причини) Германия успява да внуши, че той е диктат и застрашава следвоенния ред. Тя се стреми към неговата ревизия, което успява да постигне до известна степен през 30-те години и към военен реванш, което е пряка причина за Втората световна война.