2016 година си отиде оставяйки купища проблеми зад себе си. Вероятно и 2017 няма да бъде по-добра. В световен, европейски и регионален план протичат странни процеси с неизвестен изход които няма как да не се отразят и върху нас. Кризата в ЕС, засиленото руско влияние на Балканите и бежанската криза са новите моменти в близкото ни обкръжение които ще повлияят и върху множеството специфични наши проблеми.
Наближаващата 100 годишнина от Ньойския договор е закъснял повод България, Европа, Сърбия и особено ние, българите в Западните покрайнини да си направим равносметка и коренно да преосмислим поведението си. Европейските държави отдавна осъзнаха грешките си и върху развалините на Версайското устройство на Европа създадоха Европейския съюз, който, въпреки кризите и недостатъците си успя да превъзмогне проблемите от миналото и да осигури дългогодишен мир и невиждан досега икономически напредък на континента. Сръбско-хърватско-словенската държава, след всичките й метаморфози се разпадна в кръвопролитна гражданска война. Върху нейните останки поникнаха нови държави, които, с изключение на Сърбия, успешно се реформират и присъединяват към евросъюза. Кризата в Македония и Западните покрайнини отново постави на дневен ред нерешените и усложнили се във времето български проблеми. Сърбия все още не може да се примири с пропастта на великосръбските си блянове и се опитва да лавира между Брюксел, Москва и Вашингтон за да спечели време, очаквайки Европейския съюз да се разпадне и да започне ново прекрояване на границите с надежда отново да си върне Косово, да се обедини с Република Сръбска и Черна гора и изобщо да реализира идеята си за Велика Сърбия. Референдумът в Република Сръбска, опитът за преврат в Черна гора, антиалбанските провокации на Косово и антибългарските в Западните покрайнини и в Македония – са опасни индикатори за изострящата се ситуация на Балканите.
Въпреки че колелото на историята няма как да се завърти назад, всичко това доведе до тъпчене на място и забавяне на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС. След Брексит, евроскептицизмът в Сърбия се засили. И Европа е наясно, че Сърбия няма как да стане членка на ЕС, докато не си оправи държавата и не реши проблемите със съседите си. А това, освен помирение със всички свои съседи, означава да признае и Косово.
Будните граждани в Сърбия гледат на Запад, политиците – на Изток. Но духът на съпротивата и промените който бе обхванал Сърбия по време и след падането на режима на Милошевич вече го няма. В сръбския парламент днес преобладават националистически, антиевропейски и проруски партии които са уж „опозиция“ на и без това колебливата проевропейска ориентация на управляващата партия на Александър Вучич. Въпреки че си играят на управляващи и опозиция, програмите на повечето сръбски партии почиват върху една и съща идеологическа матрица – тази на великосръбската националистическа идеология, според която окупацията на чужди територии и асимилацията на чужди народи и малцинства е легитимен начин за създаване на Велика Сърбия и решаване на сръбският национален въпрос.
Опозиционно настроените сръбски граждани вече са уморени и отвратени от тази идеология и от партиите които я проповядват. На президентските избори през април, освен старите националистически играчи, се очерта безпартийната кандидатура на Омбудсмана на Р Сърбия Саша Янкович. Това предизвика яростна съпротива, но и пробуди надеждата, че ако той спечели, това може да пробуди от летаргията демократичните и прозападни сили в Сърбия. Нещо, което на този етап е трудно или почти непостижимо.
Странно е, как уж „най-образованото“ българско малцинство, въпреки катастрофалните резултати от едновековното си участие в югославският експеримент и въпреки интернет-революцията която изнесе на показ цялата истина, все още не може да осъзнае целите на великосръбската политика – да сърбизира и обезлюди територията придадена към Сърбия с Ньойския договор. Това трябваше да ни накара да заемем поне отбранителна, ако не настъпателна позиция. Невероятно е, как ние, българите в уж „демократична“ Сърбия, все още продължаваме да пилеем гласовете си по сръбските националистически партии които са първопричината на всичките наши проблеми, но не и част от решението им. Защото, ако в условия на „свобода и демокрация“ ние наистина имаме право на избор, но на практика се идентифицираме с партиите които в исторически план са виновници за нашата драма, тогава нещо не е наред с демокрацията, но и със самите нас.
След като сръбските телевизии показаха през октомври кмета и зам. кмета и председателя и зам. председателя на Националният съвет на Българското национално малцинство Владимир Захариев и Стефан Стойков на приема по повод Деня на БИА, става ясно кой контролира демократичния процес в Босилеград и защо въпреки корупцията и престъпността местната власт е непоклатима, а правата на българското национално малцинство се спазват точно по мярката на сръбските „национални“ интереси. Това разбиране може да доведе до разпадане на държавата, но не и до спазване на правата на човека.
И все пак, не може да се отрече, че на чисто идеен план, българското малцинство създаде собствена програма и идеология. Нейното реализиране зависи само от това дали Сърбия наистина иска да стане членка на ЕС. Ако се окаже, че ЕС нее външнополитическата ориентация на Сърбия тогава и нашата проевропейска програма и идеология не струват пукната пара. Проблемите засягащи националната идентичност и екзистенцията на малцинството малко или повече присъстват в Резолюциите на Европейския парламент за напредъка на Сърбия за членство в ЕС. Признанието „Европейски гражданин за 2016“ което Европейският парламент присъди на автора на тия редове, легитимират като проевропейски идеите и становищата които се появиха на страниците на „Бюлетина“ и особено в Платформата за защита на правата на българите в Сърбия. Това признание категорично показа, че бъдещето не принадлежи на Ньой и нанесе тежък удар върху активните мероприятия на сръбското разузнаване което чрез добре платените си агенти от български произход, води пропагандна кампания в София с цел да компрометира и закрие КИЦ „Босилеград“.
Въпреки че досега не успяха да се справят с тази задача, усилията в тази насока не престават. Странно е, че едни и същи лица са еднакво добре приети на приемите по повод Деня на БИА в Белград и по повод 125-та годишнина на Военно-медицинска академия в София?! Все пак, лекарите във ВМА имат и офицерски звания, хора са на дългът и честта и би трябвало да имат становище към длъжностните лица от Босилеград които всеки ден хленчат във ВМА, но в Босилеград публично се обявиха против възстановяването на надгробията на петимата престъпно растреляни на 28 юни 1913г. от сръбската армия български офицери! Българските медии предадоха едни мили родни картинки на които виждаме как кмета на Босилеград играе хоро в хола на ВМА и раздава зелници и квасено мляко на лекарите в знак на благодарност за медицинските услуги оказани на босилеградчани! Да, българите в Босилеград се нуждаят от специализирана медицинска помощ и чест прави на ВМА, че продължава да я оказва. Но българският данъкоплатец и българските лекари трябва да знаят, че тази тяхна високо етична и хуманна дейност се злоупотребява за политически цели – за избирането и легитимирането на една власт която обслужва целите на великосръбската националистическа идеология която има за цел да обезбългари и обезлюди Западните покрайнини и Македония. Самият факт, че те са принудени да търсят специализирана медицинска помощ в София, а не в медицинските центрове в Сърбия за където си плащат медицинските застраховки, ясно показва какво е положението на българското малцинство.
Странно е също така, че никой в България не си задава въпросът защо местната власт в Босилеград чрез софийските партньори на КИЦ „Босилеград“, буквално отне провеждането на културната политика която България е заложила за работа с българските общности в чужбина? Вместо да развива елитна национална и европейска култура каквато се предлагаше чрез КИЦ-а, Босилеград с всяка изминала година се утвърждава като център на чалгаджийски буламач от сръбски, черногорски, босненски и македонски изпълнения със байраци, шайкачи и други атрибути които вместо съвременни културни, изпращат съвсем други послания.
В същият дух протече и честването на (спорната) 75-та годишнина от откриването на Гимназията в Босилеград. Това леко замъгли проблемите с образованието на майчин български език. Преведените от сръбски на български и отпечатани в символичен тираж от трийсетина екземпляра учебници, засега се използват повече за да се впечатляват с тях българските евродепутати, министри и посланици отколкото да се използват за преподаване на майчин български език. Тая практика вбеси Хърватия и тя за кратко наложи вето по преговорната глава за образованието. България отново заигра с бели ръкавици и запази въздържана позиция. Въпреки това, сръбският външен министър Дачич, вместо решаване на проблемите на малцинствата в Сърбия, навлезе в обяснителен режим с Хърватия и България прехвърляйки топката в техния двор и сменяйки темата с положението на сръбското малцинство в Хърватия и упреквайки България, че по Конституция не признавала малцинства?! С това си изказване, той даде ясно да се разбере, че не споделя европейските изисквания и предпочита да продължи със сегашният хаос в образованието, докато всички малцинства в Сърбия надлежно се превъзпитат в духът на сръбската история, култура и език и напълно забравят родовите си корени. В същият дух прозвуча и разкайването му за признаването на независимостта на Македония. Въпреки че Македония никога не е била по-зависима от инсталациите на сръбските тайни служби и никога не е имала по-мрачно и неизвестно бъдеще.
Всичко това показва, че в Сърбия няма политическа воля за европеизация и решаване на проблемите които доведоха до разпадане на Югославия а сега сериозно подкопават и основите на Сърбия. Сръбските политици не искат да изминат пътя на преосмисляне на партизански натъкмената си история и да се помирят със себе си и със съседите. Рехабилитацията на исторически личности осъдени за фашизъм след Втората световна война, никак не работи в полза на членството на Сърбия в ЕС. Даже не работи и за приятелските отношения с Русия в която борбата срещу фашизма (колкото и парадоксално да звучи) е залегнала дълбоко в съзнанието на всички руснаци.
В такъв дух предстои да се проведе поредната „Международна научна среща – Топлишкото въстание 1917 – 100 години по-късно“. Организатори са Института за стратегически изследвания към Министерството на отбраната на Р Сърбия, Народният музей Топлица в Прокупле и Историческият архив „Топлица“ от Прокупле. От предварително зададените теми се вижда, че няма нито нови факти, нито нов подход към историята. Вместо да търси корените на съвременните проблеми в историческите събития и техните малко или повече пристрастни интерпретации, сръбските историци все по-дълбоко се окопават в окопите от Първата световна война. А от това няма как да се подобри нито положението на българското малцинство, нито състоянието на българо-сръбските отношения, нито пък Сърбия ще направи стъпка в правилната посока.
За разлика от конференцията в Топлица, с изключение на някои добросъвестни историци, никой в България (за Босилеград да не говорим), не се сети да отбележи макар с една паметна плоча Босилеградският погром от 15-16 май 1917 когато една побесняла паравоенна чета на четническият комендант Коста Милованович Печанац опожарява Босилеград и околността му избивайки 35 мирни граждани и нанасяйки щети за 2,5 милиона лева. Европейският опит подсказва, че националното помирение между държави и народи може да се случи само когато историята правилно се прочете и когато се поставят и се честват паметниците на жертвите. Странно е, че с всичките му условности, този процес протича във Войводина – между унгарците и сърбите. Между българи и сърби това все още е немислимо. От грехът до покаянието и прошката пътят е мъчителен и дълъг. А от това най-много пострадахме ние – жертвите на сръбско-българските войни и сражения, които платихме жестока цена на несправедливият Версайлски мир и на собственото си бездействие.
Иван Николов
