Българските партии трябва да се позиционират по въпроса за българите в Западните покрайнини, а след това и да обединят усилията си за формиране на национален и общоевропейски план за тяхното спасяване.
Наближават поредните извънредни парламентарни избори, а партиите, които искат доверието на българските граждани с претенции да управляват България, все някак си пропускат ясно и категорично да се позиционират по двата щекотливи национални въпроса – правата на българите в Северна Македония и в Западните български покрайнини в Република Сърбия.
И докато за сложните българо-македонски отношения, макар и с огромно закъснение, нещо все пак започна да се движи, за правата на българите в Сърбия се споменава само от време на време и то само в рамките на строго установените дипломатически клишета за правата на човека и ненамеса във вътрешните работи на чужди държави.
Изминаха 12 години, откакто тогавашната председателка на Народното събрание на Цецка Цачева обеща на сръбската си колежка Славица Джукич Деянович „безусловна и безрезервна подкрепа за членството на Сърбия в ЕС“. Абсурдът беше още по-голям, ако се има предвид, че тази бланко подкрепа бе дадена точно по времето, когато в Сурдулица се строеше паметна костница на „сръбските жертви избити от българската армия 1915-1918 г.“, и бяха отворени всички проблеми, които застрашаваха правата и оцеляването на българите в Западните покрайнини.
Демократичният съюз на българите тогава реагира остро срещу това изказване и заедно с ВМРО излезе на протест пред Народното събрание.
Това се посрещна с недоумение и упреци от повечето български политици и журналисти. Как така българите в Сърбия ще са против членството на Сърбия в ЕС!? Та нали когато Сърбия влезе в ЕС и на тях ще им е по-добре!?
Не помогнаха никакви наши обяснения, че именно заради европейските ценности и членството на Сърбия в ЕС, покрай всичко останало, трябва първо да се реши проблемът с правоприлагането на правата на българите в Западните покрайнини и че сръбското еврочленство най-напред зависи от изпълняване на критериите от Копенхаген, а българската подкрепа би трябвало да зависи и от спазването на правата на българите в Западните покрайнини. Та нали тяхното оцеляване и всестранно материално, културно и политическо развитие е не само морален дълг, но и национален и европейски интерес на съвременна европейска България?
Нищо не помогна. В очите на повечето български политици и не малко журналисти ние бяхме лошите, които ей така от инат, са против членството на братска Сърбия в ЕС.
Три седмици след това злощастно изказване, преповторено и от тогавашните премиер Бойко Борисов и президент Георги Първанов, на 7 май 2010 г. в Белград пристигна и външният министър Николай Младенов, който увери сръбския си колега Вук Йеремич, че в лицето на България има приятел и го призоваваше „да работят два пъти по-активно за членство в Европейския съюз“. На другия ден, 8 май 2010 г., на среща с представителите на българските организации в Генералното консулство в Ниш, на нашите оплаквания и загриженост за бъдещето на българите в Сърбия, Младенов ни каза, че те трябва да бъдат отправени на белградски адрес и ни посъветва: „Имате уникални възможности да бъдете лоялни граждани на Сърбия и добри българи, и като добри българи вие ще имате подкрепата на всички български институции“!?
Намекът за „добрите българи“ явно бе отправен към „лошите“ – ония, които изразявахме недоволство и разобличавахме същността и целите на великосръбската националистическа политика и безличието и нихилизма на българската и че именно заради това, българският ангажимент в Западните Балкани и членството на Сърбия в ЕС няма да успеят.
Оказа се, че и упреците за „разделението“ на българските организации в Сърбия са безпочвени – по инициатива на КИЦ „Босилеград”, 15 от тях, на 15 юли 2013 г. се обединиха около обща Платформа за защита на правата на българите в Сърбия. Чест прави на тогавашния председател на Националния съвет на българското малцинство Зоран Петров, че и той се включи в дискусиите и подписа Платформата. Тя бе оценена като добре структурирана и балансирана, с конкретни искания към Сърбия, България и Европейския съюз, с които искахме подкрепа за възстановяване на региона и спазване на човешките и малцинствените права на българите. Единствените, които не проявиха интерес към този документ и не участваха в неговото формулиране, бяха кметовете на Босилеград и Цариброд, Владимир Захариев и Владица Димитров. От тях и не можеше да се очаква друго, те и досега са си на страната на управляващата сръбска прогресивно-радикална партия, която е част от проблема и няма как да бъде част от решението на казуса Западни покрайнини.
На следващата година, българският президент Росен Плевнелиев отиде на среща със сръбския президент Томислав Николич в Белград с тази платформа в джоба си и му я представи точка по точка. Той се съгласи с всичко и всички умно си замълчаха.
Както и да е, приключи и този епизод. Следващите външни министри Даниел Митов и Екатерина Захариева заговориха по-обрано. Българската „подкрепа“ за сръбското еврочленство си остана в публичните изказвания, но не пропускаха да споменат и нашия въпрос и изпълняването на европейските критерии. Само че предвид тия критерии, Сърбия изведнъж се охлади към членството в Европейския съюз. Зачестиха антибългарските изказвания от най-високо ниво. „Добрите българи“ показаха истинското си лице именно по повод европейските инициативи за отбелязване на паметта на жертвите от войните и стартиране на процеса на национално помирение между двете държави, което трябваше да промени и отношението им към българското малцинство.
На 15 май 2017 г., кметът на Босилеград Владимир Захариев отказа да приеме българския вицепрезидент г-жа Илияна Йотова по повод 100 години от Погрома в Босилеградско. Същият кмет, който влизаше в българските държавни институции, без да почука. Това донякъде отвори очите на българската външна политика и тя най-накрая разбра с кого си има работа.
Днес, след 12 години Сърбия е още по-далече от членството в ЕС, а българите в Босилеград и Цариброд, притиснати от официалната великосръбска националистическа политика, се стопиха с още 4 000 жители за едно десетилетие! Българските общини в Сърбия и официално са сред икономически най-изостаналите, а младите в стремежа си за по-добър живот, тръгнаха да се спасяват индивидуално и да си търсят по-добри места за живот.
И докато ние чакаме Сърбия да стане членка на ЕС, самата Сърбия чака руската победа в Украйна, когато щели да настъпят нови геополитически обстоятелства и с братската руска подкрепа Сърбия да прекрои границите на Балканите и най-накрая да обедини всички набелязани в Начертанието на Гарашанин „сръбски земи”. В името на тази стратегия на всяка цена се възпрепятства членството в Европейския съюз на Северна Македония, Черна гора, Косово и Босна и Херцеговина. Тактиката e печелене на време, хитро използване на европейските фондове, икономическо обвързване с Русия и Китай и подготовка за великия ден на всесръбското обединение.
Тази стара стратегия все още за дълго няма да допусне демократизацията на съвременна Сърбия.
Демокрацията винаги е била най-големият кошмар за управляващите в Белград, защото много добре знаят къде ще ги отведе. Затова в сръбската скупщина и до днес няма опозиция по въпроса за Косово. Така наречените „опозиционни партии” зорко бдят да не би Вучич да „предаде” Косово и да нормализира отношенията с него. Дори и малобройните демократични, екологични и реформистки депутати които иначе звучат доста проевропейски по ред други въпроси, изпадат в транс, когато стане дума за Косово. Косовският мит толкова е помрачил съзнанието им, че те не могат да се примирят с реалността, че Косово е загубено, че косовските албанци на никаква цена не искат да живеят вече в Сърбия и че единственото правилно решение, е неговото признаване и нормализиране на отношенията с новата балканска държава. Обикновените сърби останали на Косово, изпаднаха в ситуация на заложници на белградските супер-патриоти. Гражданите на Сърбия, също. Докато патриотичната надпревара продължава, корупцията изяжда сръбското общество, а в държавата се установява еднолично управление и пълзяща диктатура която ни обвива от всякъде със студените си пипала.
На този фон, изтощеното българско малцинство, което съвсем несправедливо бе оставено в Сърбия след разпадането на Югославия, няма шанс срещу озверелият сръбски национализъм. Наивно е да се очаква милост от ония, които десетилетия наред съсипваха българските общини, че точно сега ще дойдат да ги оправят. Илюзиите с демократизацията на българското малцинство и решаването на проблемите в сръбските институции не сработиха. Европейските козове, каквито бяха оплаквания в сръбските и българските институции, в европейските институции, докладите за напредъка на Сърбия за членство в ЕС, Платформата за защита на правата на българското малцинство, европейските инициативи с цел преосмисляне на миналото, програмите за трансгранично сътрудничество и пр., също са бити карти.
Ето защо българските партии, изхождайки от членството на България в ЕС, в навечерието на изборите трябва да се позиционират по въпроса за българите в Западните покрайнини, а след това и да обединят усилията си за формиране на национален и общоевропейски план за тяхното спасяване. Това не само е въпрос на морал и национален дълг, това е задължение, което произлиза от българското еврочленство и България трябва да го направи не само защото сме българи, а защото сме хора изпаднали в тежка хуманитарна катастрофа.
От опит знаем, че несвършената работа днес, ще ни застигне многократно умножена в бъдеще, при това в най-неудобното време. Както например в случаят с Македония.
Иван Николов
