Във фокуса

„Новата реалност“ и предбиблейските времена

Само ли на мен ми се струва, че хората стават все по-брутални и безогледни? Само аз ли не мога да разпозная съседите си, довчерашните си съмишленици, приятели и познайници с техните озлобени физионимии и блуждаещи, празни погледи? Толкова ли всички поумняха, или аз оглупях? Сума ти „приятели“ ме замразиха по време на пандемията защото не исках да повярвам на техните конспиративните теории за „златния милиард“, защото не бях съгласен с войната на Путин срещу Украйна, защото не бях съгласен с омразата, злобата и завистта която не знам откъде я взимат но изобилно заливат с нея всички около себе си.

 Задавам си въпроса дали несъвършения свят в който израснах и познавах завинаги си отива, или просто не мога да разбера настъпващия свят с неговия „изкуствен интелект“, изкуствени емоции и изкуствена човещина които очевидно не ми вършат никаква работа?

От гледна точка на своите може би „консервативни“ възгледи, виждам само че диващината,  егоизмът и развратът ни връщат в предбиблейските времена, но сега го няма Исус Христос и неговите апостоли, а свещениците вече отдавна са станали воини на Злото и служат на дявола.

Злото – това е „новата реалност“ която все повече се нормализира като  (анти)култура на поведение. Тя обаче става все по-агресивна и експанзивна. На махленско ниво маскари всичко в клюкарското блато. На национален терен потиска своите поданици. На международен, напада други народи. Веднъж отключена, агресията се завръща и води до още агресия включително и срещу самата себе си.

Сега вече с носталгия си спомням времето на онази относителна, макар и несъвършена демокрация и що-годе правова държава. Правилата на цивилизования живот от няколко години са потъпкани от ботушите на Путиновата армия в Украйна, от метежниците на Тръмп които атакуваха Капитолия и от техните колеги като Орбан, Фицо, Вучич които се обявиха срещу собствените си избиратели и се стремят да превърнат свободните граждани в подчинени средновековни поданици.

Държавниците счупиха конституционната рамка която им даваше съвсем ограничени представителни правомощия и се наложиха като господари на живота и смъртта на собствените си избиратели които ги доведоха на власт.

Като им гледам физиономиите и слушам думите им,  някак не мога да си представя че някой от тях е прочел, примерно, Юрген Хабермас, Карл Попър или Жан-Пол Сартър? Това се отнася и за техните избиратели. Един информиран, културен и начетен избирател трудно би си пуснал гласа за политиците които днес са в състояние да излезнат с жандармерия и водени топове срещу учениците, студентите и университетските преподаватели, които предчувствайки апокалипсиса, излизат с голи ръце по площадите и улиците на Нови Сад и Белград, с надеждата да върнат държавата към заводските настройки и да обуздаят това стремглаво препускане към преддемократичните времена и овладяването не само на собствения, но и на съседните народи и техните държавни територии.

Къде направихме грешката, къде изчезнаха големите идеи на Просвещението и Хуманизма, и кога успяхме да се завърнем при отречените преди две хиладолетия смъртни грехове – възгорядаване, алчност, похот, леност, гняв, чревоугодие и завист? Или може би, никога и не сме се опитвали да се очистим от греховете и просто сме се промъквали между капките и сме изчаквали да разперим криле във времето на Злото? Грехопадението се вмъкна във всекидневния ни живот, в отношенията между народите и държавите и ни превърнаха в самотни и саможиви човекоподобни идиоти вторачени в екранчето на телефона от което ни се плези лицето на Злото.

Вековното облагородяване на човека и съответната културна среда като че ли се сринаха пред очите ни и човечеството се завърна в обятията на тираните и диктаторите. Силата на правото която закриляше всеки отделен човек, отстъпи пред правото на силата която може да си прави каквото иска от него. И то просто така, без съпротива.

Нека да не се лъжем – опростачаването на културата доведе до опростачаване на политиката, а оттам и на цялото общество. Полуграмотни граждани, по собствено подобие започнаха да избират полуграмотни политици в един все по-сложен свръхтехнологичен свят който се нуждае от много повече мъдрост и човещина. Само че мъдрите просто спуснаха завесата и се оттеглиха в света на самотата защото честта не им дава да се пуснат по течението.

Иван Николов

Иван Николов

Иван Николов е роден 1959г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание “Бюлетин”. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Написал е няколко стотин статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член кореспондент на Българската академия на науките и изкуствата, член е на Македонският научен институт и на Световният парламент на българите. Носител на наградата „Европейски гражданин за 2016“

Подобни новини

Back to top button
>