В историята, политиката и дипломацията има „случайности“ които изобщо не са случайни. Събрани и подредени „случайните“ неща обясняват вторият план на „културните“ и „духовните“ събития които тази есен разтърсиха София.
Нека да си припомним. На 7 ноември 1885 година българската армия минава в контранастъпление при Сливница, изхвърля сръбската армия от територията си и печели Сръбско-българската война и международно признание на Съединението. На тази дата всяка година отбелязваме годишнинте от Сливнишката епопея.
35 години по късно, на 7 и 8 ноември 1920г., сръбската армия по силата на Ньойския договор окупира Цариброд и Босилеград и на 8 ноември се отбелязва Денят на Западните покрайнини като траурна и възпоменателна дата.
Нали не мислите, че съвпадението на датата на окупацията със сръбското поражение на Сливница, е случайност?
На 27 ноември 1919г. в Парижкото предградие Ньой сюр Сен, под огромен натиск на силите на Съглашението, България е принудена да подпише унизителния Ньойски договор.
На 7, 8 и 27 ноември 2024г. в Народния театър „Иван Вазов“ се играе постановката „Човекът и оръжията“ от ирландския драматург Бърнард Шоу и под режисурата на американеца от хърватски произход Джон Малкович.
Мислите ли, че точно тази постановка и тези дати са избрани случайно?
Пиесата е написана 1894 г. и осмива българските войници като страхливи, недостойни, пияни, нечисти и диви. В интерес на истината, английските критици първи протестират срещу окарикатуряването на българите в тази пиеса. Самият Шоу не успява да се защити от обвиненията и даже контратакува, че критиките срещу него идвали от липсата „на високо цивилизована култура, защото относително варварския народ не понася осмиването на своите недъзи“. Явно Шоу не е бил чувал за „относително варварските писатели“ Добри Войников и Алеко Константинов които самоиронично, но добронамерено са осмивали недъзите на своя народ. Шоу никога не е бил в България и представата му за „относително варварския народ“ си е негова „художествена“, или просто поръчкова измислица.
Пиесата е била забранявана преди Първата световна война във Виенския „Бургтеатър“ след протест на български студенти там. Била е сваляна от репертоара и на Народния театър и от други театри в България.
След един век по незнайни канали „Човекът и оръжията“ отново се качи на сцената на Народния театър и предизвика буря от скандали и протести, които разделиха българите на две.
Първите, бурно протестиращите, могат да бъдат упрекнати в начина на протестиране, но не може да се каже, че не знаят за какво иде реч, щом не могат да преглътнат внушенията на Шоу, че „нечистоплътния“ победител при Сливница майор Петков, се мие един път седмично, а неговия баща даже никога през живота си не бил се къпал.
В стремежа си „свръх-художествено“ да осмее романтичният идеализъм на българите които безрасъдно се хвърлят в смъртоносни битки, Шоу удобно „забравя“ контекста на „свръх-цивилизованият“ Берлински договор който разделя родината им на две и те „безразсъдно“ скачат срещу по-многобройната и по-добре въоръжена сръбска армия която нахлува на българска територия, за да защитават току-що освободената си родина и съединението си.
Театралите от Народния театър, се позовават на свободата на художественото творчество и не виждат нищо обидно в „Човекът и оръжията“ за българската нация и армията. Оплакват се от „цензурата, ултранационализма и фашизма“ на протестиращите пред Народния театър и призовават за помощ европейските си колеги за запазване на автономията на изкуството, свободата на изразяване и високите културни ценности на европейската цивилизация. Защото Боже мой, Бърнард Шоу и Джон Малкович са световно известни величини, и ние „варварите“ трябва да се прекланяме пред техният гений дори и когато осмиват героите от Сливница благодарение на които днес я има България, има я и сцената на Народния театър на която те могат да вихрят своите изтънчени артистични умения във въображаемите светове на културата и изкуството изпращайки „миролюбиви“ послания за сметка на парите, честта и достойнството на българския данъкоплатец и зрител, който заслужава нещо по-така, а не някакво си там „Ново гробище на Сливница“ от дядо Вазов.
Тяхната логика е друга. Ние сме свободна страна, имаме право на свободна художествена изява, пък кому не се харесва, да не гледа. Кому се харесва, да си плати и да гледа. Успеха се мери с брой продадени билети. И все пак, Народния театър е национална институция, а не просто бизнес.
Ирландския драматург, писател, критик, полемист и политически активист Бърнард Шоу е противоречива личност – захласвал се е по Мусолини, Сталин, Хитлер и Карл Маркс. Оправдавал е НКВД и отричал Голодомора. Живял е по време на Априлското въстание, Освобождението, Сръбско-българската война, Първата световна война, Ньойския договор, Втората световна война и не съм прочел да е изразил някаква друга позиция по отношение на България и българите, освен че били кирливи и пияни. Може би близостта му с Уинстон Чърчил който е обладан от патологична омраза към българите, обяснява тяхното окарикатуряване в „Човекът и оръжията“ от страна на неговия почитател и приятел Бърнард Шоу? Джон Малкович пък не знае български и не разбира защо му се караме, но е убеден, че всичко си е както трябва – билетите се продават, алъш-вериша си върви, какво искат тия хора!?
Въпреки истеричните крясъци за помощ от върхлетялите ги „фашисти“, любителите на театъра имаха възможност да се нагледат и сигурно тепърва ще гледат и ще се възхищават на оспорваната постановка. Нещо не чух някой да изпищи докато едни други фашисти пребиваха техни сънародници, стреляха срещу български клубове, палеха ги, обискираха КИЦ-а в Босилеград и арестуваха книгите на Едвин Сугарев, ама това май не е същото?
Но и това не е всичко.
Литийното шествие с мощите на сръбския крал Стефан Милутин в центъра на София, може би нямаше да събуди никакви подозрения, ако ставаше дума само за църковен ритуал който иначе се провежда по време на болестти и нещастия. Само че политическите съдържания които влага Сръбската Православна църква в подобни шествия през последните десетилетия, пораждат други съмнения.
Литийното шествие с мощите на княз Лазар 1989г. с молитви, църковни песнопения и благоухания продължи повече от една година и очерта границите на Велика Сърбия. Тия шествия тогава се утвърдиха като част от военната пропаганда. Сръбските духовници благословяха оръжието и войниците и ги изпращаха на война срещу „турците“, „за отмъщение на святото сръбко Косово“ и за „освобождение и обединение на всички сърби в една държава“.
Литийните шествия в началото на 2020г. в Черна гора предвождани от Сръбската православна църква бяха увод в овладяването на черногорската независимост и стъпка напред в посоката към „сръбския свят“.
Литийните шествия с мощите на тнр. „Сурдулишки мъченици“ имат сериозни политически и антибългарски послания които не бяха чути нито от представителите на българската държава, нито от представителите на българската академична общност, а най-малко от представителите на Светия синод на Българската православна църква. И до сега в Сърбия с езика на омразата се демонизира българската държава и нация и никой от големите имена на българското изкуство и култура не се огласи.
При това оглушително мълчание никак не е чудно, че се стигна до „разхождане“ на мощите на сръбския крал Стефан Милутин в центъра на София в което свещеници, общински власти, културни институции и училища под звуците на светска духова музика заедно със сръбските граждански и свещени лица, ученици в шопски носии и младежи със средновековни одежди и сръбски държавни символи изпращат ясни политически послания за „обединение на сръбските земи“, не по различни от ония с които сръбски свещеници и войници чертаеха границите на Велика Сърбия през 1989 година.
Друг е въпросът, че участниците в шествието за Стефан Милутин, най-вероятно не знаят нищо за него, а още по-малко разбират истинските послания маскирани под формата на църковен ритуал. Или просто им е все едно. Пък и едва ли някой от тях си спомя, че кралят на братския сръбски народ 1885г. е водил война срещу България между другото и за „освобождаване“ на мощите на крал Стефан Милутин в София.
И не бих се изненадал ако всички тия любители на сръбска чалга и скара един ден тръгнат с мощите на „Сурдулишките мъченици“ по центъра на София. Защото ние в Босилеград не успяхме да ги спрем. Никой не се зачете в нашите писма, никой не се вслуша в нашите думи. „Иконата“ на Сурдулишките мъченици в Босилеград вече ни я поднасят да я целуваме, да се кръстим и да искаме прошка за един отвратителен исторически фалшификат.
Няма да се изненадам ако тая икона вече е подарена на някоя софийска църква и невежите софийски попове един ден ви я поднесат да я целувате и искате прошка за „30 000 сурдулишки мъченици“ избити от българската армия по време на Първата световна война. Без да има доказателства за такова мащабно претъпление. И за да си представите големината на стигмата която се хвърля срещу нас, забележете, че това е повече от 22 000 избити поляци в Катинската гора от страна на НКВД. Във военната доктрина демонизирането на противника се прави с цел неговото унищожение. По-страшно от това е нашето садомазохистко желание да се самоунижаваме и да се увличаме по всичко което идва отвън.
Иван Николов
