На фона на нестихващтия език на омразата и многобройните сръбски провокации срещу България и българите, експозицията на фотодокументалната изложба на автор доц. Ангел Джонев „Погромът в Босилеградско на 15-16 май 1917г.“ в залата на Зимната градина на Министерството на външните работи си заслужава всички адмирации за служебния министър Иван Кондов който я откри и хората които я реализираха.
Още повече, ако се има предвид, че за разлика от произволните и даже смехотворни сърбо-шопско-торлашки произведения, исторически фалшификации, икони на „Сурдулишки мъченици“ и всякакви активни мероприятия на активистите на „сръбския свят“ в центъра на София, в изложбата става дума за проверени и научно доказани исторически факти за едно събитие което се беше превърнало в бяло петно в „политкоректната“ българска историография.
Нахлуването на сръбска паравоенна формация на суверенната територия на Царство България, десетки невинни цивилни жертви, опожарен Босилеград и околните села, грабежи и насилия, си е военно престъпление от където и да го погледнеш. Престъпление, което не само че не е наказано, но е и наградено с български държавни територии гъсто населени с българско население което в изтеклите 104 години изстрада всички известни в света методи за национална асимилация/сърбизация.
Опитите на КИЦ „Босилеград“ и неговите партньори през 2017г., не само достойно да отбележат това събитие, но и да направят стъпка напред към националното помирение между българския и сръбския народ и да отворят нова, европейска страница в българо-сръбските отношения, се посрещна с пълно неразбиране и враждебност от сръбска страна.
Кмета на Босилеград Владимир Захариев и владиката на Вранска епархия Пахомий още тогава в прав текст пред българските дипломати заявиха, че паметната плоча с имената на невинните жертви от погромът в Босилеградско няма да бъде поставена, докато българската страна не признае силно преувеличените сръбски жертви (много повече от броя на жителите които някога са живели в тия райони), които, според сръбската историография българската армия е избила в Прокуплье и Сурдулица?
На 15 май 1917г. кметът на Босилеград отказа да приеме вицепрезидентката на Р България г-жа Илияна Йотова, а подготвената паметна плоча бе конфискувана от полицията в Босилеград. През 2018г. на границата бе конфискувана и втората паметна плоча. Двете паметни плочи бяха върнати на КИЦ „Босилеград“ след категоричното застъпване на президента Румен Радев пред Александър Вучич, но и до днес си стоят в помещенията на КИЦ-а. Междувременно, Сърбия донесе нов закон за паметни знаци и паметници с който на практика бетонира възможността паметната плоча да бъде поставена.
Това е истинското състояние на сръбско-българските отношения и сръбското отношение към българското национално малцинство в Западните покрайнини. Това е истинското отношение към европейските принципи и ценности върху които е изградена съвременна Европа. Всичко останало е демагогия или в най-добрия случай дипломатическа показност.
Сърбия явно не е готова да извърви пътя който са извървели другите европейски държави преосмисляйки историята си заради бъдещето. Ако беше готова, тя несъмнено щеше да последва пътя на Германия и Франция чиито президенти Хелмут Кол и Франсоа Митеран смогнаха сили да си подадат ръка над гробовете на над 300 000 загинали германски и френски войници в битката при Вердюн в името на националното помирение и общото бъдеще в Обединена Европа.
Да припомним, сраженията при Вердюн са започнали на 21 февруари 1916г. и са продължили 300 дни с над 300 000 загинали от двете страни – 163 000 французи и 143 000 германци. Ранените и осакатените за цял живот са над 400 000. Така Вердюн се превръща в мрачен символ на жестокостите по време на Първата световна война. Градът е бил известен и като “ад на земята”.
Отбелязването и преосмислянето на тези трагични събития и националното помирение между германци и французи превърна Германия и Франция в най-здравите опори на Обединена Европа осигурила десетилетия мир и спокойствие на континента.
Босилеград можеше да се превърне в символ на националното помирение между българи и сърби, ако Сърбия беше готова да преосмисли пропагандната си историография от времето на Първата световна война. За съжаление, новото поколение сръбски историци не можа да надрасне пропагандните тези на Йован Хаджи-Васильевич, Арчибалд Райс, Уилям Драйтън и съвременните автори които се позовават на тях и продължават да възпитават и вдъхновяват войници и офицери които са готови отново да скочат в окопите от Първата световна война в името на „освобождението и обединението на всички сръбски земи“.
Само две десетилетия след убийството на сръбският проевропейски лидер Зоран Джинджич, днес активистите на „сръбския свят“ отново преминаха в настъпление.
България и българите трябва да си даваме ясна сметка за какво иде реч винаги когато чуем сръбска чалга в българските ресторанти, винаги когато ни предлагат „свръхкултурни“ продукти със съмнителни послания, винаги когато прихващаме сигналите на сръбските телевизии дълбоко във вътрешноста на страната. Сигнала на българските телевизии стига само до сръбско-българската граница и това никак не е случайно.
Ето защо експозицията на фотодокументалната изложба „Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917г.“ във Външно министерство, е пример не само за подкрепа на българите в Сърбия, но и пример как трябва с факти да се отговаря на провокациите и фалшификациите.
Изложбата има и своята чисто образователна страна за едно позабравено историческо събитие. В нея са заложени и снимките на оцелелите надгробия на жертвите и непоставените паметни плочи. В нея са заложени и документите на Народното събрание за обезщетяване и подпомагане на ощетените босилеградски семейства – пример за съпричастност от най-високо ниво към пострадалото босилеградско население.
През изтеклите няколко години изложбата извървя своя път в Босилеград, Кюстендил, Дупница, Благоевград, Брезник, Троян, Цариброд, Народното събрание, Етнографския институт към БАН, Общински Културен център в Красно село, Министерството на външните работи. Тя трябва да бъде видяна не само от обикновените български граждани, но и от цялата българска политическа класа. Включително и от журналистическата гилдия. Не е зле да бъде показана и в самия Европейски парламент – може пък някой евродепутат да се спре пред нея. Заслужава си да се опита.
Борбата за българската история в Северна Македония е единственото нещо по което разделените и противопоставени български партии се обединиха. Крайно време е да има единствена българска позиция и по отношение на българската история в Западните български покрайнини.
Иван Николов
