Будители и будителство

Поривът към образование и преодоляване на вековното изоставане от постиженията на европейската наука и култура е мощен стимул за развитието на нацията 

Протичащата през Възраждането “културна революция“ ражда уникален български феномен – народното читалище

В нашия културен календар Денят на народните будители все повече се утвърждава като празник, обединяващ миналото, настоящето и бъдещето. Той не е просто “есенно” повторение на 24 май, въпреки общото им идейно послание – 1 ноември е призван да събира нишките на националната памет в цялото ѝ богатство и многообразие. След Освобождението нашите предци ценят високо делата на възрожденските дейци, въздигали духа на нацията, посветили себе си на борбата за свобода, човешки права, културен възход и възобновяване на българската държавност.

Както е известно, за първи път Денят на народните будители е отбелязан в Пловдив през 1909 г. – денят на св. Иван Рилски по стар стил. През 1922 г. Стоян Омарчевски, тогавашен министър на народното просвещение, внася предложение до Министерския съвет 1 ноември да бъде обявен официално за Ден на българските народни будители. Така е подкрепена инициативата на водещи интелектуалци, сред които Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, Стилиян Чилингиров, проф. Беньо Цонев, Адриана Будевска… Паметта за постигнатото от поколения българи, особено в епохата на Възраждането, е лек срещу катастрофата, претърпяна от нацията и държавата с несправедливия Ньойски договор (1919 г.). Празникът се отбелязва тържествено до 1945 г., но е отменен от тоталитарния комунистически режим. Възстановен е с решение на Народното събрание от 28 октомври 1992 г. по идея на писателя д-р Петър Константинов.

Началото на възрожденското будителство се свързва с един монах и неговата книга. Появата на отец Паисий Хилендарски не е случайно явление – негови предходници са плеяда книжовници от ХV-ХVІІ  в. (Матей Граматик, поп Пейо, Пимен Зографски и много други), българите католици (Петър Богдан, Филип Станиславов, Петър Парчевич), преписвачи, зографи, монаси, учители…  Паисий пише мал­ка “ис­то­рий­ца”, за да за­щи­ти националната ни чест. През 1762 г. исто­ри­я­та е за­вър­ше­на. Започва нейното преписване и разпространяване от съмишленици и следовници. Хилендарският монах възкресява ве­ли­чието на своя народ, осъжда гръц­ко­то ду­хов­но гос­под­с­т­во, остро порицава онези, ко­и­то се под­да­ват на чуждопоклонството и аси­ми­ла­цията. В „Ис­то­рия славянобългарска“ мъл­ча­ли­во е про­ка­ра­на задачата за възстановяване на сво­бо­дната бъл­гар­с­ка дър­жа­ва и църква. Книжката на Паисий пос­тавя на­ча­ло­то на но­ва­та ни ли­те­ра­ту­ра и по­ли­ти­ческа ми­съл, прев­ръ­ща се в све­ти­ня… Сред ярките следовници на Паисий са епископ Софроний Врачански, Кирил Пейчинович, Йоаким Кърчовски, поп Пунчо и ред дейци от Мизия, Тракия и Македония.

За възрожденските българи поривът към образование и наваксване на вековното изоставане е мощен стимул за икономически и културен просперитет. Започва своеобразна „културна революция“, съчетана с борба за национална еманципация, църковна и политическа свобода. На преден план излиза образованието, любовта към науката. Знанията, давани в т.нар. килийни училища, не задоволяват потребностите на обществото и раждащата се интелигенция. Нормите на светското образование се налагат с т.нар. „елино-български училища“, първото от които е открито през 1815 г. в Свищов от Емануил Васкидович, следвани от общоградските училища (Русе, Видин, Търново, Пловдив и др.). Знакова е ролята на т.нар. „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон (1824 г.), възприет като „библия на българското образование“. Израства цяла генерация от учители, поставили просветата на широка демократична основа: Неофит Рилски, Райно Попович, братя Миладинови, Петко Славейков, Сава Доброплодни, Ботьо Петков… Следват „взаимните училища“, първото е създадено в Габрово (2 януари 1835 г.) с щедрите дарения на Васил Априлов и емиграцията в Одеса и Букурещ. Примерът е последван от Свищов, Копривщица, Сопот, Елена, Пловдив, Търново, Карлово, Велес… Възпитаници на „класните училища“ потеглят към гимназии, колежи и университети в Европа и Руската империя, към появилите след Кримската война католически и протестантски училища в Цариград (знаменитият „Роберт колеж), Солун, Пловдив, Русе, Битоля и др. Открити са гимназиите в Болград (днес в Украйна), Пловдив и Габрово, педагогическото училище в Щип (1868), търговското в Свищов (1873), богословските в Лясковец и Самоков. Българската интелигенция достига до идеята за създаване на университет, а още през 1869 г. в Браила е учредено Българското книжовно дружество – бъдещата Академия на науките.

Осмислянето на културно-историческото наследство заема важно място в съзнанието на творците на новата българска литература. Типичен пример е сборникът „Български народни песни“ на братя Миладинови от Струга. Поезията прави първи стъпки в лицето на Григор Пърличев, Константин Миладинов, Георги Стойков Раковски… Изключителен ефект имат авторските „песни“ на Добри Чинтулов, появява се и първият „истински“ поет в лицето на Петко Славейков. През 70-те години се налага гениалното слово на Христо Ботев, отпечатани са първите творби на Иван Вазов. Публицистиката има своите върхове в лицето на Раковски, Каравелов и Ботев. Импровизираните постановки на пиесите на Добри Войников и Васил Друмев, играни най-често в читалищата, имат невероятно въздействие върху българската публика.

Модернизация преживяват архитектурата и изкуството. „Първомайстори“ като Павел Йованович, Андрей Дамянов, „уста“ Колю Фичето и др. строят църкви, жилищни сгради, училища, мостове. Извисява се талантът на Захарий Зограф, създал стотици икони и стенописи. Светските сюжети и модерните европейски тенденции се налагат в творчеството на Станислав Доспевски, Георги Данчов и Николай Павлович.

Един от феномените на българското Възраждане е взаимодействието между “хъшовете” и “граматиците”, между “непримиримите” и “умерените” деятели на българщината… Титаните на българската национална революция са не само политически водачи, създатели на чети, комитети и съзаклятия, но и просветители, борци за културен възход. Раковски, „патриархът“ на революцията, съ­че­та­ва ка­чес­т­ва­та на ин­те­лек­ту­а­лец, ха­риз­ма­тичен во­дач, по­ли­тик и на­ци­о­на­лен иде­о­лог, из­да­ва вестници, из­с­лед­ва бъл­гарската ис­то­рия, етнография и фол­к­лор, пи­ше ре­во­лю­ци­он­на по­е­зия. Неговият „Горски пътник“ (1857 г.) има невероятно въздействие дори върху довчерашните, вече „политически“ хайдути! Любен Каравелов, “душата на революционните идеи”, председателят на БРЦК, отново е олицетворение на хармонията между огненото публицистично перо и неуморния, “кротък” труд на писател, издател, изследовател на българската история, фолклор, народопсихология.

Апостолът на Свободата Васил Левски  е учител в родния си край и Северна Добруджа, близък приятел на зографи и книжовници. Дълго са помнени силата на неговото слово и ангелския му глас… Христо Ботев се превръща в недостижим образец на “поет и войвода”, вестникар и учител, пример за саможертва пред олтара на свободата. Ботевият стих „Жив е той, жив е!” фокусира в себе си невероятна будителска мощ, която отеква в съзнанието на поколения българи…

В Априлското въстание (1876 г.) опора на революционерите апостоли са учителите, свещениците и най-будните българи. И каква би била нашата историческа памет за онези величави събития без образите на младата учителка Райна Попгеоргиева, „даскал“ Бачо Киро, без гениалните творби на Захарий Стоянов и Иван Вазов…

Будителството е отрицание на тщеславието, политическото раболепие и диктата на посредствеността… Задължава да помним и следваме примера на онези знайни и незнайни будители, които не жалеха енергия, средства, лично благополучие и дори кръвта си в името на ближния, за бъдещето на България.

Пламен Павлов