Нишкото въстание в 1841 г. е най-известното и масово въстание на българите от северозападните български земи през XIX век. В България за това въстание днес се знае крайно недостатъчно. Трудно може да се намери някой, извън кръга на тесните специалисти, който ще назове поне няколко българи – участници в този първи голям бунт по пътя към свободата.
Водач на въстаниците е Милое Йованов – кнез на село Каменица. Сред имената на неговите водачи са и тези на Никола Сръндак от село Горни Душник; Станко Антонов-Бояджията, Цветко Куцула и Цеко Вучков от село Власотинци; Коце Мумджията от град Лесковъц; Стоян Зиков от село Горни Матеевец; поп Георги от село Поляница; Илия Николов от село Ястребец; Лепое Николов от село Гаре; Стоян Чавдар от село Кърчимир, Цветко Просек от село Просек; Стоян и Китка от село Кравля; Сава Рожин, Цеко Михайлов и Мишо Браканлия от град Враня. Исканията на въстаниците са умерени – да се спазва Гюлханския хатишериф, да бъдат прекратени издевателствата на местните османлии, да се подобри събирането на данъците, т.е. въстанието не е против султана, а против своеволията на местните власти. То е знаково събитие, което показва на света, че Османската империя не е в състояние да се реформира и че българите няма още дълго да търпят духовното потисничество и политическото робство на османлиите.
През 1839 г. в империята се прокламира официално Танзимата (епоха на реформи и опити за европеизация): приема се Гюлханският хатишериф (3-ти ноември 1839 г.). Това е документ, според който се гарантира равноправието на всички поданици на султана, неприкосновеността на личността, честта и имуществото, свобода на вероизповеданията, премахване на порочната система по събиране на данъци (илтизам) и други в този дух. Основното искане на въстаниците е да започне най-накрая шумно прокламираната европеизация на Османската империя. Българите искат да спре най-сетне откупвачеството на данъци, уж забранено от Хатишерифа. При него събирането на данъците обикновено се извършва от лица със спорна репутация, които плащат за това право с бакшиши в Цариград. А после идват и свалят дори и кожата от гърба на българина, като изискват от него в пъти по-високи суми от предвидените. Предложено е данъците да се събират на местно ниво, от местните български първенци (кнезове), и после да се изпращат в Цариград. Това иначе толкова разумно искане е отхвърлено.
Българите в северозападните краища на етническото землище, които са били най-тормозени от османските своеволия, решават да се вдигнат на организиран бунт. Очакванията са център на въстанието да бъде Лесковъц. Българите от Нишко изпращат свои делегации и в съседни страни. Осем души са приети от сръбския княз Михаил Обренович. Исканията им са за оръжия и материално подпомагане на въстанието. Други трима пратеници отиват до Цариград с мисията да се срещнат с европейските посланици и да ги запознаят с тежкото си положение. А от Влашко се очаква навлизане на чета, която да подкрепи военните действия. Един от участниците от заговора във Влашко по време на показания си в съда признава, че целта им била да се присъединят към братята си от Нишко, „които са подложени на грабежите и робството на турците, и да ги спасим от това наказание“.
Конкретната причина за избухване на въстанието е следната. На Великден, 6 април 1841 г., по време на служба, в църквата на село Каменица нахълтват мюсюлмани. Те поругават християнския празник, извършват клане на мъже и обезчестяват някои от жените. Това насилие има за цел да покаже, че християните могат да бъдат само роби и не може да става и дума за изравняването им по права с господстващите мюсюлмани. Същевременно се случва и друга несправедливост, която буни духовете. Племенникът на османския управител в Ниш Сабри Мустафа паша хвърля око на една мома българка, на име Агапия. Той я отвлича и насилва да приеме исляма. Тя обаче отказва, заради което той я убива.
От село Каменица в Нишкия санджак (област) въстанието бързо се разпростира из околностите. От Каменица и околните села тръгват 200 мъже. В Запланско Никола Сръндак и старейшината Стоян Чавдар повеждат 1000. В Лесковацко въстават 15 села, от които във въстанието се включват около 5000 души, начело с поп Георги Янков, Станко Антонов и Цеко Вучков. Първоначално въстаниците постигат определени успехи. Ето както предава руският историк Нил Попов в „Актове върху българското въстание в 1841 и 1842 година: “От сръбската граница, 17 април. И днес я няма цариградската поща. Въстанието взема все по-големи размери. Казват, че стигнало вече близо да Ниш и дошло до кръв, и въстаниците надвили турците и арнаутите. Естествено, че българите по тоя начин са се окуражили още повече”.
Въпреки че въстанието е обмисляно дълго, все пак то избухва прибързано, защото не се набавя необходимото оръжие. Една пушка се пада на 5 – 6 души, а преобладават брадвите, ножовете и косите. Управителят на Ниш Сабри Мустафа паша свиква 2000 добре въоръжени турци и албанци, включително с топове и атакува въстаниците. За няколко дни въстанието е потушено. И идва ред на погромите. Напълно заличени от лицето на земята са 225 български села. Десетки хиляди хора са ограбени и прогонени. В Нишко изгорените села са 121, а в Лесковацко – 104. Избити са хиляди, стотици са продадени в робство, а 7 – 10 хиляди бежанци. търсят спасение в Сърбия. В анкета, проведена от самите османци, броят на продадените в робство деца е 101. Въстанието на българското население в Нишкия санджак показало недвусмислено, неговото намерение повече да не се подчинява безропотно на османлиите.
Докато в западноевропейския печат започва шумна кампания в защита на българите, руската преса почти не отразява събитията, а руската дипломация не оказва никакъв натиск върху османските власти за извършване на някакви промени. Османската империя изпраща от Одрин в Ниш румелийския валия Якуб паша, който трябва да издири виновниците за пролятата кръв и да убеди бежанците да се завърнат по селата си. Единственото, което прави валията след въстанието, е да смени нишкия управител с Исмет паша от Бурса. След въстанието у албанците се намират 1600 глави добитък, които си остават у тях, тъй като те твърдят пред новия представител на властта, че са ги придобили чрез законни сделки.
Руската империя, Хабсбургската империя и Франция изпращат свои представители, които да проучат на място събитията.Франция изпраща ученият-икономист Жером-Адолф Бланки да проучи причините за Нишкото въстание и последиците от него. Бланки взема за свой преводач българина Александър Екзарх, по това време студент по медицина в Париж. С неговото посредничество френският учен влязал в контакт с българите както във въстаналите области, така и в други райони на страната: „…Колкото по-навътре прониквахме в скритите в горските дебри села, толкова по-ясно се виждаше дълбокото отчаяние, което бе обхванало жителите им. Обитавани от чисто християнско население, тези села бяха станали обект на яростта на арнаутите, които дебнеха българите на хайки, подобно на ловци, преследващи плячката си. Срещнахме много изгорени къщи, изтръгнати овощни дръвчета, скитащи се деца, уплашени жени – навсякъде ужас и опустошение. Сред мъжкото население само няколко белобради стари попове се осмелиха да разменят с нас няколко бегли погледи и приветствени думи. Опитах се да ги успокоя, като им казах, че техните нещастия са известни в Европа и че съм дошъл от името на християните във Франция да преценя обстановката. Скоро новината обиколи селата и много хора дойдоха при мен, за да окажат почита на френския трибагреник, който никога не съм носил с повече гордост. Все още са ми пред очите оживените групи български селяни с дълги бели сетрета и овчи калпаци. Сбрали се около нас, те искаха новини, съвети, а след това и оръжие… „Пушки! Пушки! – викаха те. – Дайте ни пушки и ще прочистим горите от тези диви зверове!” – пише Бланки. Но това е написано в книгата му „Пътуване по България“, излязла от печат едва през 1843 г., когато въстанието е вече почти забравено.
Нишкото въстание за първи път така категорично и с цената на толкова пролята кръв поставя пред очите на цяла Европа „българският въпрос”. Османската империя отново се представя пред цяла Европа като страна на беззаконията и варварството, в която човешкият живот няма цена. А героите от Нишкото въстание, макар и непопулярни днес – Милое Иванов, поп Георги, Никола Сръндак и прочее – са сред свидните жертви в справедливата борба на българите за правда и свобода.
Йордан Колев
