Случи се това, което месеци и седмици се говореше и внушаваше по всички сръбски телевизии – на президентските избори в Сърбия още на първи тур убедително победи досегашният премиер Александър Вучич. Политическите анализатори сега си броят пилците и си задават въпроса накъде отива Сърбия – в демокрация или диктатура? Начина по който се проведоха и отразиха тия избори, пробуди спомените за последните месеци на управлението на Милошевич.
Какво следва оттук нататък?
Очакванията са различни. Управляващите вече залитат към нови парламентарни избори, които със всички средства да бъдат спечелени с мнозинство от две трети, за да може да се промени Конституцията на Сърбия и заведе една по-твърда форма на управление.
Другата възможност е започналите следизборни протести в сръбските градове да прераснат в масови и да се задейства спиралата на политическата нестабилност подобна на онази от навечерието на 5 октомври 2000г. Засега, тя е малко вероятна, но причини за това има предостатъчно. Протестиращите студенти и гимназисти по улиците на големите градове в Сърбия подведоха под въпрос не само легитимността, но и легалността на изборите.
Техните доводи си имат своите основания, въпреки че сръбските медии се направиха, че не ги чуват. В социалните мрежи те предупредиха, че първо, Александър Вучич като действащ премиер и като кандидат за президент е бил в недопустим конфликт на интереси. Но след като вече наруши закона и се (само)допусна до изборите, той имаше на разположение неограничени публични и бюждетни ресурси за предизборна кампания.
Другите кандидати за президенти бяха далеч в по-неизгодна позиция. Медиите си затвориха очите и в информационните емисии усилено отразяваха дейността на премиера. В изборният блок разделяха информациите между Вучич и останалите кандидати, така че той имаше на разположение девет десети от времето за представяне в медиите.
Никой не се и замисли, че свободата на медиите и даване на еднакви шансове на всички кандидати са ключови за демократичността на изборите. Победителят бе прогласен още преди да се произнесе Републиканската избирателна комисия. Вместо нея се произнасяха една частна агенция (Ипсос) и едно гражданско сдружение (ЦЕСИД). Всичко това вместо обещаната стабилност води към още по-голяма дестабилизация на сръбското общество.
Въпреки че според конституцията на Сърбия президентът не е най-силната политическа фигура, досегашната практика показва, че ако на тази позиция седне достатъчно силна политическа личност, правителството и премиерът (които по Конституция са по-силни), попадат под негово влияние. Това го видяхме вече няколко пъти и почти няма съмнение, че в следващите месеци Сърбия ще получи един слаб премиер който ще бъде под влиянието на силният президент и ще му налага своите становища по вътрешната и външната политика.
Така че реално погледнато, в Сърбия не могат да се очакват позитивни промени в близко бъдеще, защото тя продължава да се управлява от консервативната националистическа десница и лидери чието минало достига до войните в бивша Югославия. Общественото мнение се плъзга по повърхността и вместо обществото да контролира политиците, политиците контролират всичко – от държавните предприятия и медиите до личните съдби на хората.
Медиите показаха, че в Сърбия все още няма условия за свободни и демократични избори. За пореден път се показа, че националистическото говорене, подобно на това при отбелязването на 100 годишнината от Топличкото въстание, носи много повече гласове на изборите от европейското. Освен всичко друго, липсваха и институции които да могат квалифицирано и отговорно да следят изборният процес.
Убедителната победа (вече никой не пита как и по каква цена е постигната), реално погледнато, все повече укрепва позицията на Вучич. Имайки предвид патриархалният характер на сръбското общество и нагласите на хората да си имат силен водач, Сърбия отива към тоталитарна система на управление. Но голямата му сила може да се окаже и неговата най-голяма слабост – той натовари цялата отговорност върху себе си и оттук нататък оплакванията за всичко лошо в държавата и на международен план ще отиват на негов адрес.
Изхода на изборите за пореден път показа, че Сърбия все още не е в състояние да се позиционира стратегически и да определи реални и постижими национални и държавни цели. Политическата конфузия продължава да се задълбочава все повече и повече.
Драматичните световни промени като че ли отново се разминават с това което става в Сърбия. Колебанието между европейският път и опората върху Москва, Пекинг и Вашингтон, доведе до липса на визия за мястото и ролята на Сърбия на регионален и международен план. В един момент Брюксел като че ли заложи на сръбските националисти които трябваше да решат проблема с Косово. Сега се оказа, че не само Вучич но и опозиционните кандидати не искат да се ангажират с евро-атлантическите интеграции и да признаят новите реалности с Косово. Сърбия започна да води преговори за присъединяване към ЕС, но ги протака във времето с надеждата той да се разпадне и да започне ново прекрояване на границите на Балканите в които да си върне Косово и да си присъедини Република Сръбска.
Така че от президентските избори в Сърбия засега единственият резултат е укрепване на управляващата партия и малко по-добро позициониране на разделената опозиция.
В интерес на истината, въпреки ударите на жълтата преса, в предизборната кампания нямаше и реална политическа алтернатива – двамата най-силни кандидати на опозицията Саша Янкович и Вук Йеремич разкритикуваха Вучич по обичайните направления: липса на правова държава, неработещи институции, прикриване на многобройни афери и издигаха лозунги от типа на „народно единство“, „сигурност в държавата“, „справедливост“, „нови работни места“, „културно възраждане“ и пр.
По всичко останало си останаха на същите позиции както и управляващите. Вук Йеремич даже присъстваше на тържеството за спорния Ден на Република Сръбска 9 януари в Босна и Херцеговина. Саша Янкович критикуваше Вучич, че е направил много повече за независимостта на Косово от всички други политици преди него и подчерта, че той няма да бъде президентът който ще признае независимостта му.
Липсата на готовност Сърбия да се препозиционира не само по въпроса за евроатлантическата интеграция, но и по отношение на съседите си и близкото минало, породи скептицизъм в по-либералната част на сръбското общество.
На изборите се рециклираха стари тези и идеи. Бяха подминати регионалните теми като Босна и Херцеговина, Черна Гора, Косово и Македония. Това показа липса на чувствителност по темите които определят мястото на Сърбия в региона и нормализиране на отношенията със съседите.
Сред българите в Западните покрайнини не се видя нищо друго освен обичайният садомазохизъм на политически смачкани хора – те пак се пуснаха по течението и послушно гласуваха за силните на деня. Едни с идеята да си запазят мястото в системата, другите – да си изкарат надницата на изборите. Най-малко бяха информираните и осъзнатите гласоподаватели. Но дори и те нямаха възможност за реален избор – нито един от кандидатите не само не предложи, но и не спомена нищо за малцинствата. Управляващи и опозиция са свикнали да ги разглеждат като дезинтеграционен фактор който застрашава устоите на държавата. Натикани в такава позиция, принадлежаащите към националните малцинства, са принудени непрекъснато да доказват лоялност с цената на всичко – включително и да се престарават на по-големи сърби от сърбите. И да си затварят очите и ушите. В Босилеград например, избирателният списък бе значително завишен, опозиция и управляващи цял ден развозваха хората като чували до секциите а в края на изборният ден се оказа, че управляващи и опозиция които довчера се плюваха, в неделя са са се надпреварвали да гласуват за Александър Вучич?! И то не затова, че са негови запалени последователи, а затова кой повече да му се приближи с по-дебел плик пълен с почти насила изтръгнати от бедстващите хора гласове.
Иван Николов
