През изтеклите пет десетилетия имам чувството, че живях в три века. Извървях пътя от огнището и нощвите в опушеният мутвак до електрическата печка, хладилника и компютъра. През това време бях свидетел на всякакви морални падения породени от липса на просвета и морал, свобода и съзнателно култивираната робска култура.
Запомних разказите, мъката и болката на дедите ни, преживели войните за освобождението на България и горчивите сълзи от проклетата „граница на прага“. Те си отидоха от тоя свят с проклятия към окупатора и Великите сили и с отворени очи за България. Запомних и черните забрадки на бабите, които до смъртта си жалееха свидни рожби.
С тях приключи 19-и и започна 20-и век.
Техните деца, нашите родители, вече не бяха същите. Бащите и майките ни, учили основно училище преди, по време и след Втората световна война в югославски, български и пак в югославски училища, бяха научили „колкото да си напишат писмо и да си направят сметка“. Бяха ги извадили от черквите в които комунистите варосваха стенописите и си вкарваха конете. Бог вече имаше друго име – Тито.
Селяните бяха започнали да се надпреварват кой пръв да наклевети комшията ако пусне овцете и говедата в бранището и в охраняваната гранична зона.
А когато от другата, Сталинската и Варшавската България дойдеше някое изгубено говедо, кон или нерез – наставаше суматоха! Граничарите с дни наред разследваха, пишеха протоколи и доклади. Обикаляха махалите с автомати и немски овчарки и назидателно държеха лекции на опърпаните селяни будно да пазят границата с България, братството и единството с югославските народи и народности, Тито, Партията и необвързаните.
И я пазеха. Светеха с газено виделце, вечерно време сушеха мокрите свински цървули и смрадливите навуща на огнището в мутвака или под кюмбето, правеха манджи от прокиснала урда с киселец и лук, лягаха си на рогожи и сламени туфлеци, ама сръбският сержант на караулата и Панчо „удбаджията“ винаги бяха на време и точно информирани за това кой си пасе добитъка в граничната зона.
После, когато през Прощена неделя бутилката с домашна джанковица слезнеше на два-три пръста до дъното, душите им се отпускаха и псуваха на воля всичките: „Тенекиджията“ както му викаха на Тито, жена му, комунистите, необвързаните, руснаците и всички останали поред. Само в тия им моменти можеше да се чуе по някоя свестна думичка, но точно тогава те ни гонеха навън или строго ни запрещаваха „да не сме писнали“ ако нещо сме чули, защото „ще ни затворят в затвора“.
Така предаваха собствените си страхове и покорството на следващото поколение. И действително, със страх, червена вратовръзка и пионерска клетва и ние тръгнахме на училище разкъсвани от чувство на вина и срам, че нашите са били „фашисти и окупатори“, а пък ние сме горди югославяни и синове на нашият великан Йосип Броз Тито!
В нашата детска представа България, българите и границата бяха нещо тайнствено и чудовищно. Само че вечерно време крадешком се взирахме в проблясващите „електрики“ в отсрещните махали Чудинци и Дръндевци в съветска България, докато ние в необвързаната Югославия си пърлехме веждите и кичурите на „виделото“ докато четехме за партизанският комендант Сава Ковачевич и малките партизанчета Мирко и Славко. И за българските „фашисти“ които зверски растрелват малки деца, защото не искат да кажат къде са „шумкарите“.
Въпреки това, двадесети век за нас започна когато роднините от България ни донесоха на Славчето първите тенекиени кутийки с тахан халва, локум и памучени ризки които изместиха домашно изтъканите от коноп. Балените клин-панталони и плетените вълнени поли отстъпиха пред българските платове и басми, а свинските цървули бяха изритани от гумените галоши. После, пак от Кюстендил, в шарените домашни торби дойдоха първите памучени гащи и фланелки, лъскавите лъжици и вилици, „белюрните“ чинии и цинкови тенджерета и на края – бурканите! Те изхвърлиха от употреба алуминиевите вилици, лъжици, чинии и канчета които Лесковашките цигани ни носеха по гумната по време на вършитба. От Кюстендил дойдоха и първите радио-апарати на батерии. На тях добре се чуваше само радио Скопие с утринната емисия „Деновиве през години“, радио София беше почти заглушена а радио Белград се чуваше на приливи и отливи.
В нашето село нямаше ток, нито път, а вода си точехме от едно жабурнясало кладенче в което се шмугваха жабите, но за Титовия рожденден на 25 май носехме штафети, зубрехме уроци от типа: „Пинки видя Тито“ и на училище пеехме „Друже Тито, любичице бела“. Учеха ни, че Тито е безсмъртен, че трябва да го обичаме повече от майка си и баща си, че Югославия е най-прекрасната страна и че Югославската армия е най-силната държава която може да се мери с Америка и СССР!
Та в тая прекрасна Югославия електрификацията в нашето село бе прокарана едва след смъртта на Тито – три десетилетия след Чудинци и Дръндевци. Пътят, изрован от пороищата, и сега едва-едва личи на път.
Двадесети век приключи с война и разпадането на Югославия. Босилеград се прочу като балкански център за контрабанда с горива. Студентите в Белград месеци наред протестираха на Теразие, но социалистите в Босилеград товареха кого стигнат на автобусите и потегляха за Белград на митинг за подкрепа на Милошевич!
Изтрезняването от югославските блянове беше болезнено – сякаш започваха родилни мъки. Някои идваха на себе си като че ли се пробуждат от тежък кошмарен сън, други пак залитаха в грешната посока – от югославяни и комунисти се издокарваха на сръбски четници и отиваха да воюват за „сръбско Косово“. И се връщаха от там с по някоя „отвоювана“ сателитна чиния, телевизор, видео или бош-помпа за трактор. Или с тежко психично разстройство.
Косово днес е независима и просперираща държава, но в Босилеград едно след друго гаснат родните ни огнища.
Двайсет и първи век започна с окриването на КИЦ-а, придобиването на българско гражданство, купуването на западни коли втора употреба от автоджамбазите в Дупница и Кюстендил. Със записването на младите по 103 Постановление на българските ВУЗ-ове. С първите мобилни телефони на М-тел. С откриването на кабеларката в Босилеград. С летните почивки в Равда и екскурзиите в Брюксел. С интернет, който зачудо у нас дойде някак си преждевременно.
Времето искаше да се изтръгне от ръцете на митничарите и полицаите на границата които нахално ровеха из чантите на софийските дами които идваха в КИЦ-а да изнасят културни програми. Настървено пребъркваха торбите с мръсните дрехи и празните буркани на студентите. Конфискуваха плюшени мечета и зайчета предназначени за детски коледни подаръци. Внимателно оглеждаха шарените Великденски яйца на децата идващи от България за Великденският фестивал. Инспекторите и полицаите отнемаха багажа на куфарните търговци от Кюстендил и си го прибираха в къщи.
Убийството на Джинджич ни върна в 1903г. във времето на убийството на Милан Обренович и Драга Машин. Календарът вървеше напред, но времето в Сърбия и в Босилеград тръгна назад.
Кощуница запечати европейското бъдеще на Сърбия. Захариев – на Босилеград. Всяка година един град от 30 000 млади и образовани сръбски младежи напускат страната за да не се върнат никога вече. Всяка есен един випуск абитуриенти от Босилеград отиват в България. И те не се връщат. Не се връща никой който се докопа до българско гражданство. Всеки си търси по-добро място за живот.
Остават самотни старци на доизживяване. Заключени къщи пълни от мазето до тавана. Пустеещи заводи и недовършени сгради паметници на комунизма и на глупостта. Унищожена еко-система с безразборно експлоатиране на мините в Караманица и Мусул и унищожени планински рекички и потоци продадени от еди-кой си, на незнам си кого, за незнам си какво.
Виновниците за тия престъпления получават тлъсти държавни заплати и пенсии и ръмжат срещу всеки който се осмели да им каже истината в очите. Все още отбелязват „освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“ и полагат изкуствени цветя на партизанските паметници. Изкуствени, както изкуствената им Народноосвободителна война и социалистическата революция. Интернет свали наложените от тях ограничения в информирането и даде възможност публично да им кажем и това, за което те в разцвета на силите си, убиваха без съд и закон.
Осъзнаването на греховете е път къч чистилището и опрощението.
Но те нямат чувство за грях и вина. Високомерни, самовлюбени в своята безпогрешност те подскачат само заради повреденото си его когато някой ги упрекне, осъди, изобличи или недай Боже, осмее. Засягат ги думите, но не и всекидневният погребен звън на камбаните след които улиците стават все по-пусти а Сатаната доволно протрива ръце.
Завесата отдавна е спусната. Но те, сред мъртва тишина, по навик продължават да играят заучените комунистически роли и се обиждат, че публиката вече не ги аплодира.
Иван Николов
