Ньойският договор

Ньойският договор е договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война (виж Версайска система от договори). Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен.

Българска делегация

През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Тя пристига в Париж на 27 юли и включва:

Пълномощни делегати

Теодор Теодоров, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, ръководител на делегацията

Венелин Ганев, министър на правосъдието

Янко Сакъзов, министър на търговията, промишлеността и труда

Михаил Сарафов, дипломат

Александър Стамболийски, министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството

Съветници

Иван Евстатиев Гешов, депутат от Народната партия

Иван Луков, началник-щаб на армията

Богдан Морфов, директор на железниците

Стефан Панаретов, посланик в Съединените щати

Никола Сакаров, депутат от Българската комунистическа партия

Димитър Цоков, дипломат

Експерти

Йордан Иванов, историк и археолог

Йосиф Калев, председател на Дружеството на българските ционисти

Димитър Михалчев, председател на Тракийското дружество

Димитър Мишайков, юрист

Янаки Моллов, агроном и икономист

Стефан Нойков, полковник от щаба на армията

Стамо Пулев, агроном

Никола Стоянов, директор на държавните дългове

Димитър Фурнаджиев, председател на Евангелистките църкви

Шефик Бей Шефкет Беев, лекар

Други

Надежда Станчова, преводач

Българската делегация е настанена в хотела „Шато дьо Мадрид“ в Ньой.

Подписване

Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.

Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.

Условия

Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.

България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията. Страната се задължава да плати 2,25 милиарда златни франка репарации за период от 37 години, а на съседните страни – добитък, въглища, жито и вагони. С този договор България попада в тежко икономическо и политическо положение, което я вкарва в руслото на крайните идеологии и ревизионизма.