От едно „реагиране“ на председателя и зам.председателя на Националния съвет на българското национално малцинство Владимир Захариев и Стефан Стойков се разбра, че те много са се засегнали и обидили от това, че „някои български дипломати в Сърбия“ са им отправили обвинения, че Националния съвет не си върши работата.
Всъщност, става дума за едно изказване на българският посланик в Белград Радко Влайков на 8-ма Кръгла маса на тема „Представяне на проектозакон за изменения и допълнения на Закона за националните съвети на националните малцинства” организирана в Белград на 16 април от Министерството на държавната администрация и местното самоуправление с подкрепата на Мисията на ОССЕ. На която ръководството на Националния съвет на българите за пореден път не благоволи да отиде.
И не става дума за изказването на посланик Влайков а за нещо много по-драстично – оттегляне на доверието на България от председателят на Националния съвет на българите в Сърбия.
И вместо да свикат заседание и да обяснят и поемат отговорност за това как се е стигнало до там държавата майка да свали доверието си и да прекъсне отношенията си с председателя на Националния съвет на българите в Сърбия, Владимир Захариев и Стефан Стойков влязоха в обяснителен режим с българските дипломатически представители в Сърбия и да спорят кое било вярно и кое не?!
Според тях, например, не било вярно, че заседанията на Националния съвет и протоколите се водели на сръбски език?! Националния съвет няма сайт на който, по закон, е длъжен да публикува всички свои документи и решения, но на фейсбук страницата на Националния съвет последната споделена информация от Интернет Портал ФАР, е от 24 февруари т.г. и точно в нея пише че, според думите на член на Националния съвет Деян Милев, „материала за сесията е бил доставен само на сръбски език“?
В стремежа си да отклонят вниманието на българската общественост в Сърбия от бездействието, провала и катастрофалното положение на българското малцинство и особено от скъсването на отношенията между България и председателя на Националния съвет и кмет на Босилеград, Захариев и неговия заместник Стойков се опитват спекулативно да подведат незапознатите с някакви полуистини за “български паралелки“ и „превеждане“ на учебници от сръбски на български. И удобно пропускат да кажат, че дори и тия мижави постижения са постигнати въпреки тях, а не благодарение на тях.
Там където сега има български паралелки в 9, 10, 11 и 12 клас в Гимназията няма преведени учебници, а там където има преведени учебници – вече няма ученици. За последните 12 години от откриването на първата паралелка на български език в Босилеград, учебниците са преведени до към седми клас. Значи, на Захарийев и Стойков ще им трябват още цели три мандата да преведат и останалите учебници! А до тогава, благодарение на „мъдрата“ им политика в общината, в Босилеград вече няма да има нужда нито от паралелки, нито от учебници, защото хората си търсят нови места за живот и масово се изнасят от Босилеград.
Председателят на Националния съвет размахва с вестник „Ново Братство“ и „Нова Радио телевизия Босилеград“(?) и се опитва да докаже, че те отразявали всички по-важни събития и теми касаещи българското национално малцинство!? Даже се оплаква от „неуважаването“ на институцията Национален съвет на българското национално малцинство в Сърбия, защото не бил канен на срещите на високо равнище между България и Сърбия!?
Всеки що-годе грамотен читател ще ви каже, че „Ново Братство“ е частен вестник на Захариев и всички информации са така подбрани и обработени, че да обслужват неговата неограничена лична власт. При това той иска безусловно уважение и обич, и даже не си задава въпроса как може да бъде уважаван кмет и председател на Националния съвет на българите, който чества „освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“, отказва гостоприемство на вицепрезидента на Р България г-жа Илияна Йотова и издава заповед да се отнеме паметната плоча на невинните жертви от Босилеградският погром!?
Да не говорим за това, че под неговото управление община Босилеград удари дъното и загуби почти две-трети от жителите си. Да „уважаваш“ такива ръководители значи да се солидаризираш с тяхната престъпна политика. Нещо, което би било чисто национално предателство.
Захариев не пропуска да се похвали и с високите „културни“ постижения на Националния съвет – кръгли маси за (не)образованието на майчин български език, финансиране на проекти и забележете, служебната употреба на майчин език – нещо, което пък изобщо не съществува!
Пропуска да спомене фестивалите „Краище пее и танцува“ и „Великден на тримеждието“ и гротексните му изпълнения на селските събори – ярки примери за за най-долнопробна чалга и демонстрация на сръбство и македонизъм в центъра на Босилеград.
Разбира се, не пропуска за стотен път да заклейми „българите по професия“ финансирани от България, въпреки че самият той е активист на сръбските националистически партии щедро финансиран от сръбския бюджет за да провежда асимилационна политика срещу собствения си народ, за което не забравя да благодари на „институцииите на Р Сърбия“!?
На края остава недоумението дали Захариев и Стойков отразяват становище усвоено на заседание на Националния съвет на българите или злоупотребяват с Националния съвет за да прокарат своите лични становища мотивирани от ярост, злоба и партизанщина.
Иван Николов
