КОГАТО СВЕЩТА ДОГОРИ ДО НОКТИТЕ!
Здраво съм нагазил в седмото си десетилетие и, честно казано, още ми се живее, а за моя съзнателен живот нагледах се и наслушах се на неграмотни хора с дипломи. Такива са ни управлявали и днеска такива ни управляват.
Преди 40 години влизам в градската библиотека в Босилеград, да взема поредната книга. Съвсем невинно попитах библиотекарката: „Босилеградските управници взимат ли книги за четене?” Тя категорично изрече едно продължително „Неее!” Нейният директор, който в този момент беше в библиотеката, за да спаси положението, каза: „Ами управниците нямат време да четат книги. Те управляват.” На моята забележка – как нечетящи хора управляват – той повдигна вежди, завъртя очи като епилептик и млъкна. Така е и днес. И не само в Босилеград, а навсякъде управляващите не четат, те просто управляват! И съм се убедил, че колкото по-нависоко е един управленец, толкова е по-нечетящ.
Вече представих възрастта си и пред нея бледнеят всички авторитети, които се считат за такива. Не ме е страх от силови ведомства и не ми пука от надути величия, единствено ме е страх от Всевишния. Затова са Небесните книги, та на всекиго да се напише кой какво е сторил и кой какви ги върши. За съжаление управниците не ги е страх от Всевишния, тях ги е страх само от техните началници. А началниците са навсякъде – в Босилеград, Белград, София, Брюксел, Вашингтон, Москва…
Е, тези началници вкупом ни таковаха майката на нас, западнопокрайнинците.
Догодина ще станат 100 години от подписването на Ньойския договор. Сто страдални години. Години, в които минахме от една в друга държава, сто години откакто променихме часовата зона. Сто години, откакто не бива да се родиш българин, да живееш като българин, даже и да умреш като българин. Сто години национално несвободни, нравствено унизени, физически малтретирани. Напоследък тук, в Западните покрайнини най-продаваните стоки са мъртвешките ковчези, черните забрадки и обредните свещи. Съотношението починал – родил се е 1:5 в полза на починалите. А днешните управници викат: „Чакайте, всичко ще се оправи, само Сърбия да влезе в Европейския съюз. Недейте наваксва пропуснатото, ние се грижим за вас, ние мислим за вас.” О, жалки вие! Вие мислите само за вашето господство и вашите изгоди, а ние сме само инструментариум, чрез който достигате целите си.
Две години се мъчим да сложим една паметна плоча на избитите цивилни жертви от погрома на Коста Печанец на 15-16 май 1917г. Но, уви! Първата, която направихме, беше арестувана от сръбските власти в Босилеград миналата година. Направихме втора тази година. И тя беше арестувана на Ничия земя, между двете митници „Олтоманци” и „Рибарци”, пак от сръбските власти. По този повод група родолюбци на 31май тази година направихме мирен протест пред сръбското посолство в София. С това действие искахме да не ни се пречи да почетем паметта на невинните цивилни жертви и да предпазим от забрава нашата западнопокрайнинска история, която е част от българската история. Но управниците в Белград се изгавриха с нас, а тези в София заплюха собственото си минало. На кого вече да се опрем и на кого да вярваме?! Едните ни мачкат, асимилират и унижават, а другите като че ли безмълвно одобряват това. И докато Европа и България искат да натикат Западните балкани в собствения си обор, ние в Западните покрайнини ще изтлеем тук, на собствената си земя. Това всички го виждат, но се преструват на Дядо Коледа. Залъгват ни с празни обещания, залъгват ни с клишета, че „разговорите между Белград и София започват с българското малцинство” и „то е барометър за двустранните отношения”. Бошлаф! Поредната доза анестезия за обезболяване на 100-годишните болки.
Свидетел съм на почти всички разговори между нас, от Западните покрайнини и българските управници. Срещал съм се с баща дипломат, син дипломат и внук дипломат. Тези срещи започнаха от началото на 90-те години на миналия век, та до ден днешен. Изтъкваме едни и същи проблеми пред три поколения дипломати и проблемите още не са решени. Говорехме и говорим за език, образование, вероизповедание, говорим за човешки права, икономически подем, за свободни граници, за свободно движение на хора, идеи и капитали… говорим, говорим, говорим… Древните гърци са казали, че всичко тече, всичко се променя… И при нас така: всичко тече, но нищо не се променя.
Официална София казва, че българо-сръбските отношения никога не са били по-добри от сега. Това го твърди и Белград. Но ние тук, в Босилеград и Цариброд, никога не сме били по-зле.
На 31 май бях сред протестиращите пред сръбското посолство в София. Никой не излезе да ни попита защо сме там, на позвъняванията ни никой не отговори, Нотата, която носехме нямаше на кого да я връчим, само телевизионните камери заснеха как я пуснахме в бездънната паст на пощенската кутия. А ние, по принуда сръбски граждани, плащаме с нашите данъци удобствата на постовете, които заемат тези, дето не ни отвориха вратата. За какви се имат?! Сега пред българския Парламент ли да застанем в гладна стачка…Тъкмо и на нашите ще помогнем да се отърват от нас. Или пък да клекнем пред Европарламента, та да вземат да се чукнат в главата европейските управници, заедно с нашите, тези, които се докопаха до мекото на баницата, па да се сетят, че тавата може да издрънчи върху главите им, защото свещта вече е догоряла до ноктите.
02.06.2018г. Радко Стоянчов
с. Белут,
Босилеградско,
Западните Покрайнини на България
в Р Сърбия