Една паметна плоча за жертвите от Босилеградският погром, на два пъти през 2017 и 2018 година разобличи зловещото лице на сръбската политика към българите в Западните покрайнини и обтегна отношенията между България и Сърбия. Кметът и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев отказа да постави тази паметна плоча и с това ни лиши от правото на историческа памет. Отказвайки да почете паметта на жертвите, той застана на страната на убиеца им Коста Милованович Печанац и го оправда! В интерес на истината, по искане на президента Румен Радев, президентът Вучич нареди плочите да бъде върнати, но Захариев отново не позволи те да бъдат поставени.
Европейските идеи за преосмисляне на историята, национално помирение между българи и сърби и европеизация на Балканите, бяха яростно отхвърлени от управляващата партия и представителите на Сръбската православна църква. Сърбия продължи по утъпканите пътеки по посоката Белград – Скопие – Москва. Антиевропейската пропаганда продължи да се лее от екраните в Сърбия, а младите масово тръгнаха да си търсят по-добри места за живот на Запад и отвъд океана.
Постъпката с паметната плоча и особено гафът към вицепрезидента на България г-жа Илияна Йотова, преля чашата и България оттегли доверието си от председателя на Националния съвет на българите Владимир Захариев още през май 2017г. и прекрати всички контакти с него. Нещо съвсем очаквано за една европейска държава.
Сърбия направи точно обратното, твърдо застана зад Захариев и с всички законни и незаконни средства му помогна да спечели изборите за Национален съвет на българското малцинство, провокирайки българската дипломация и рискувайки даже българската подкрепа за членството на Сърбия в ЕС. Залагайки на Захариев, Сърбия всъщност застана зад неговата половинчата политика в образованието на български език, контрол на медиите на български език, сръбската чалга като културен образец и официалното (незаконно!) използване на сръбският език в българските общини. Отправеното по този начин послание съвсем не е в полза на българите в Сърбия, прокламираните добросъседски отношения, а още по-малко в полза на сръбското еврочленство.
Това показа, че и отвратителната постъпка с паметната плоча и скандалите около изборите за Националния съвет едва ли са се родили в рошавата глава на кмета. Те идват от самият връх на управляващата партия и това се видя на 21 септември, когато той символично предаде ключа на града на председателя на изпълнителният съвет на управляващата Сръбска прогресивна партия Дарко Глишич. Който умее да прочете това византийско послание, ще разбере, че с този жест се цели да се покаже, че Сръбската прогресивна партия е тази, която държи ключът и съдбата на Босилеград и може да се разполага с него както намери за добре. С други думи, ключът на Босилеград не е в ръцете на неговите граждани, а в ръцете на Дарко Глишич!
Посланието е отправено не само към активистите на най-активните български организации в Сърбия. То е и отговор на оттеглянето на доверието на българската държава от Захариев. Който не е разбрал, да разбере, че не става дума за произвола на Захариев, а за официално становище на сръбската държава!
Руско-сръбските разведки които, поне засега, претърпяха провал в Черна Гора и Македония днес се концентрират към Босилеград. Тяхното присъствие осезателно се почувства през есента около изборите за Национален съвет на българското малцинство в Сърбия и тържествуването на Захариев след арестуването на председателя на ДАБЧ Петър Харалампиев, оставката на вицепремиерът Валери Симеонов и търканията в Патриотичния фронт кой да оглави листата на евроизборите през май догодина.
Захариев, с подкрепата на партньорите си от Белград и помощтта на сърбоманско-русофилските разведки в България, пак се опитва да се промъкне между капките, да постигне детската си мечта да компрометира и по възможност да закрие КИЦ-а в Босилеград и отново да се завърне в София като победител на бял кон. Този път, заедно с някогашният лидер на проекта „България без цензура“ Николай Бареков и настоящ евродепутат, журналистът Димитър Байрактаров, уволнената по времето на третото Борисово правителство директорка на дирекция „Българско гражданство“ Катя Матева (носител на специална грамота подписана от кмета на Босилеград Владимир Захариев!). Всички заедно те дойдоха на гости при кмета на Босилеград Владимир Захариев. Резултатът от това посещение бяха серия от поръчкови емисии излъчени по „Евроком“ в които авторите старателно отработиха зелника с квасеното мляко с които Захариев ги посрещна и от негово име оплюха българските дипломатически представители в Сърбия, КИЦ-овете в Босилеград и Цариброд и министъра на отбраната Красимир Каракачанов с мантрата за паспортната мафия!?
Жалко за Бареков и „Евроком“. Яростно вкопчани в партийните си хватки и използвайки оправданият обществен гняв за търговията с български паспорти, те застанаха на страната на Захариев вероятно без да си дават сметка за неговият истински образ и чии всъщност интереси обслужват.
Не че Захариев има нещо против паспортната мафия. Неговият проблем е, че след като България си отгели доверието от него, той вече не е част от нея. За разлика от времето когато документите за българско гражданство се събираха в кметската канцелария и „служебно“ се предаваха в ДАБЧ и Министерството на правосъдието.
Днес той просто има нужда от много пушек в който да скрие всички останали мафии и престъпления в които Босилеград е затънал по време на неговото управление. С други думи, пушека около паспортната мафия има за цел да прикрие животновъдната, горската и рудодобивната мафия които, точно по време на неговото управление, опустошиха околните села, горите и реките в Босилеградско.
Престъпният начин по който се провеждаха местните избори и изборите за Национален съвет на българското малцинство през последните две десетилетия с купуване и продаване на гласове, фалшифициране на избирателните списъци и документи, генерираха престъпен и едноличен начин на управление, който изобщо не обслужва гражданите на Босилеград, правата на човека и най-малко правата на българите. С това не само се подлагат на изпитание българо-сръбските отношения и членството на Сърбия в ЕС. Най-големите изпитания са за живота и здравето на гражданите на Босилеград. Така стигаме до най-болната тема която тази есен изплува в публичното пространство – мината „Караманица“. Пилотните съоръжения инсталирани в Караманица през 2016г. бяха пуснати без експертна оценка за въздействито им върху околната среда!
Доскоро имахме поне здрава околна среда, главно заради девствено чистата природа и липсата на големи индустриални замърсители наблизо. Днес околната среда не само е застрашена, тя просто е унищожена. Двете мини за олово, цинк и бакър в селата Караманица и Мусул, изливат отпадъчни води с тежки метали и химически реагенти в притоците на Драговищица която се влива в река Струма в България и отива в Гърция. 27-те малки ВЕЦ-а на територията на общината доунищожават речните корита с редките и защитени животински видове, но и подземните води. В цяла Сърбия хората се вдигнаха „с куки и мотики“ срещу това нахално и безобразно унищожаване на природата.
Екологичната катастрофа, за която алармират граждани и неправителствени организации от двете страни на границата, е само въпрос на време кога ще мине границата. Концентрацията на тежки метали в речните води, почвата и въздуха на няколко километра от мината „Караманица“, според все още неофициални данни, е десетки пъти над допустимата норма! Добитъкът вече не иска да пие вода от реката, а речната пъстърва, речните раци и много други животински видове, вече отдавна са измрели в оловно-сивата речна вода. Оределите жители все по-често боледуват от ракови заболявания. Досега липсва редовен и специализиран мониторинг за качеството на водата, но някои проби показват присътвие на арсен и в някои извори с питейна вода!
С присъщата си несериозност едноличното босилеградско управление, изобщо не се замисля за медицинските последствия върху здравето на човека и животните от завишаване на стойностите на тежките метали в реката. А арсенът, може да доведе до Алцхаймер, диабет или в крайна сметка смърт. Известен е „балсамиращият“ ефект на арсеновата интоксикация, запазващ трупа на починалия в продължение на години. Интоксикацията с олово с дози от 0,2 – 0,3 mg/kg води до нервни и психически разстройства и усложнения. Детоксикацията на човек отровен с олово е невъзможна, а предизвиква и хронични заболявания в потомството на отровените.
Протестите на гражданите и неправителствените организации са на път да разобличат сделката между властта и международните рудодобивни компании (с руски капитали и изпълнители!) които експлоатират природните ресурси на общината и нищо не инвестират в защита на околната среда и жизненият стандарт на населението. Евродепутат Ангел Джамбазки и Министърът на околната среда и водите Нено Димов, отправиха писма до сръбските институции. Сдружение „Балканка“ изпрати писмо до Европейската комисия. Българските медии все по често излизат с тревожни сигнали за замърсяването на река Драговищица. Тревогата е съвсем основателна с оглед на нейният трансграничен характер. Но замърсената вода продължава да си тече, а бройните ВЕЦ-ове я събират в огромни тръби и след тях остават зловещо сухи и мъртви речни корита.
Сърбия явно не се натиска много за членството си в ЕС. И то не само заради проблемите си с Косово. В преговорния процес освен главите 23 и 24 за правата на човека и правосъдието, я чака и глава 22 – за екологията. Това означава транспониране на европейските правила за околната среда в националното законодателство. Списъкът с приоритетните задачи е дълъг и ще споменем само някои от тях: достъп до информация и оценка на въздействието върху околната среда за всеки инвестиционен проект; намаляване на глобалното и трансграничното замърсяване; опазване на природата и биоразнообразието; опазване на чистотата на атмосферния въздух, ограничаване вредното въздействие на отпадъците върху околната среда; ограничаване вредното въздействие на химическите вещества и препарати; опазване на чистотата и качеството на водите, ядрена безопасност и пр.
Ако поне част от европейското законодателство се приложеше в оловно-цинковите мини в „Караманица“ и „Благодат“, в сметището „Кремиково“ и дивите сметища под път и над път, нямаше да има никакъв проблем. Защото щяха да бъдат приложени съвременните научни постижения за опазване на околната среда и за безопасни условия на труд, а международните рудодобивни компании вместо да правят в Босилеград това което никъде другаде по света не им позволяват да правят, щяха добре да си направят сметката дали си струва да инвестират в защита на околната среда, модерни и безопасни технологии, инфраструктурата и повишението на жизнения стандарт на населението.
В момента такива изисквания няма. Работи се с остарели технологии, евтина работна ръка и огромни печалби които потъват в незнайно чии джобове. След тях остават лунени пейзажи, мъртви реки и тъмни и отчаяни лица с угаснали погледи.
Иван Николов
