Десетилетия българите от Западните покрайнини воюваха за българските символи в Сърбия, за нещо, което ще им напомня за държавата-майка. Факт е, че известното „затопляне на контактите“ между Белград и София доведе до поставяне на паметници на Васил Левски в Босилеград и на Христо Ботев в Цариброд.
Сега вицепрезидентът на България Илияна Йотова ще открие бюст-паметник на Христо Ботев в училището, което носи неговото име в Цариброд. Това е нещо важно за българското самосъзнание на нашите сънародници, които години наред са разкъсани между сръбската асимилация и техните опити да запазят своите български корени. Сърбия и нейната хегемония искаше да ги направи дърво без корени. Факт е, че толкова българи приеха сръбски имена. И са останали около 20 000 в тъжните и икономически забравените райони, които носят в сърцата си името България. Така по принцип Сърбия постигна целта си.
България от време на време се сещаше за тях – преди избори и за печелени на политически дивиденти. Сръбският сценарий не беше по-различен, само по-нагъл и по-драматичен с полицейския и политически натиск. А българите в Западните покрайнини се мъчеха да оцелеят от Тито през Милошевич, та досега…
Колко от тях успяха виждаме сега по резултатите от политическата и икономическата игра около Западните покрайнини. Празниците, визитите на политиците в тези райони, дори еуфорията, че българското малцинство е дошло в дневния ред на партийните лидери са нещо хубаво и медийно полезно. Но до тук.
Не бих искала да се мисли, че съм черногледа, медийно пристрастна, антисръбски, пробългарски или още какво ли не ориентирана. Нашият балкански речник има тежки думи за това. Аз съм реалистка, по средата на барикадата съм и имам желанието нещата да се променят. България е в Европа, а Сърбия пътува към Европа или поне така казва. Това цялостно променя националните ценности и подход към политическото, културно и икономическо отношение към българското малцинство, затворено в капана на миналото – независимо че българите в Сърбия за 100 години са намалели с 80 процента. Те са уморени от обещания за учебници, образование на български, за вероизповедание на майчин език, паметници, български символи, медии. Всичко върви толкова бавно, сякаш се решават драматични световни проблеми, а не гарантираните от Конституцията права.
Напредък има. Забравена е великосръбската шовинистична идея, че българите в Сърбия не говорят български, а шопски, който трябваше по времето на Милошевич да бъде обявен за официален език. Управляващите вече не обясняват, че самите българи в Западните покрайнини не искат да са българи.
Това обаче не попречи на сръбския президент Александър Вучич през февруари, когато все още беше премиер, в своята националистическа риторика за Топличкото въстание да произнесе една реч, която бе жлъчна ода срещу българските окупатори, убийства на хиляди сърби и насилствена българизация, настройвайки българи и сърби един срещу друг. А те трябва да говорят за национално помирение в една Европа през 21 век.
Изглежда, че е по-лесно да се мразим, отколкото да се обичаме. Сърбизация, българизация… Дали Европа ще разбере този език? Сигурно, българите от Западните покрайнини, които са свикнали да бъдат жертва на всякакви политически истерии, го чувстват на своя гръб. Първо икономически, защото нито от истерия, нито от еуфория може да се живее. Да попитаме: защо Западните покрайнини бяха и сега все още са най-неразвитите райони в Сърбия. Те са обречени на недоимък, безработица и безнадеждност. Босилеград е община с над 50% бедни хора. Цариброд има 1200 безработни. Не случайно често се предупреждава, че българите в Сърбия са на изчезване. Районите с българи обезлюдяват, демографската картина е трагична. Пред очите на България това население намалява, обречено на пълна безизходица. Западните покрайнини са в безвъздушното пространство между Сърбия и България и се превръщат в една сериозна опасност да бъдат забравени и от Белград, и от София. Превръщат се в регион, който няма никакъв шанс да се европеизира.
Тук трябва да бъде ключова помощта от България – нови инвестиции, нови идеи за приобщаване на нашите сънародници към европейските ценности и закони. Българите обичат да казват, че отиват в Цариброд и Босилеград на сръбска скара. Все още навсякъде може и да се пуши. Това е един от най-големите парадокси, с който се сблъскваме. Жителите на Цариброд, а и на Пирот се хвалят, че живеят добре от щедрите български гости. На фона на тази туристическа и икономическа реалност всички трябва да се сетим, че сме един народ. Колко е хубаво, когато чуем от нашите сънародници някоя старинна, забравена българска песен, която те са запазили дълбоко в сърцата си.
На българите в Сърбия не са достатъчни българските паспорти, които им отварят вратата към Европа. Трагичното е, че те не им отварят вратата към Сърбия. Обещанията не са достатъчни. Не случайно българските партии в Сърбия се надяват, че след подписването на договора между България и Република Македония те идват на дневен ред. Той е опорна точка за решаването на техните проблеми като неделима част от процеса на стабилизиране и трайно омиротворяване на Западните Балкани, изграждане на добросъседски отношения между Белград и София.
Най-важното е оцеляването и напредъкът на българското малцинство. Договорът между София и Скопие не съвпада с политическия вкус на сръбските политици. Те трудно могат да се примирят с новите европейски реалности. За това на този етап може би най-верният път за българското малцинство в Сърбия ще бъдат усилията на българското правителство да превърне Западните покрайнини в своеобразен еврорегион, който да бъде свързан както с българските, така и с европейските пазари. В него би трябвало не само икономически, но и политически да са в сила европейските закони за пълно спазване правата на нашите сънародници във всички области. Така можем да помогнем и на Сърбия не само декларативно да я подкрепяме по пътя й към Европа. Така тя ще види как изглежда бъдещият модел за европеизация на държавата, в която са в сила не партийните, а европейските закони.
БГНЕС – Ели Юрукова, кореспондент на Агенция БГНЕС в Белград.
