Сръбският посланик Чургус в София е заявил пред българските журналисти, че проблемите на българите в Западните покрайнини, са от типа на „временни несъгласия в самата общност“ и изразил съжаление, че „граничните области между двете страни не са икономически развити в достатъчна степен, за да обезпечат по-добър стандарт на живот на жителите“?!
Само тая „дреболийка“ давала фира, ама той вярвал, че „…с икономическото развитие на Южна Сърбия, всички граждани ще бъдат по-доволни“. Иначе, всичко останало било под конец. Дори и това, че първата ни болница е на 60 километра от Босилеград, според Чургус, е „на ниво“!? Това, че българските лекари били изгонени, било по вина на организаторите на хуманитарната акция, които, ето така от инат, пречели на „добрите отношения“ между двете държави!?
Дето казват, щеше да бъде жалко, ако да не беше смешно.
И сръбският посланик Чургус това прекрасно си го знае. Друг е въпросът, че както и всеки друг дипломат, трябва да лъже в интерес на държавата която го е изпратила в София. Друг е въпрос, че българските политици му вярват или се правят, че му вярват. Друг е въпросът, че българските журналисти не умеят да му зададат правилните въпроси.
Нашата работа е да го разобличаваме.
Няма начин Чургус да не знае, че икономическата изостаналост на района не се дължи на природно бедствие, а на точно пресметната политика и на „добрите отношения“ между двете държави през изминалите десетилетия. Чургус удобно пропуска да каже, че добрите отношения между двете държави, трябва да служат на материалното и духовно благосъстояние на българското малцинство, а не самото малцинство да бъде жертвано в името на добрите отношения. Или по-точно, в името на вековните великосръбски блянове за създаване на Велика Сърбия с окупация на чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства.
Не така стоят нещата с „временните несъгласия в самата общност“.
Те не са временни. Несъгласията с политиката която югославските и сръбски власти провеждат в Западните покрайнини срещу българите не е от вчера. Тя продължава един век. Съпротива винаги е имало и ще има. Тази съпротива произлиза от легитимното право на всеки народ и всеки човек по света да се бори за свободата си. И благодарение на тия несъгласия и съпротивата, през изминалата година лъсна истинското лице на сръбската политика към българите в Западните покрайнини. И не само към тях. И към България като страна членка на ЕС и страна председател на Съвета на Европа през първото полугодие на 2018г.
Да, вярно е, ние не сме съгласни с политиката която ни обрича на обезбългаряване и обезлюдване на нашите райони. Да, ние не сме съгласни с лицемерието с което сръбските държавници прегръщат българските си колеги в София, в Белград и на международните форуми в световните столици, а в Прокупле, Сурдулица и Лесковац говорят всичко най-лошо за българите и България. И всички заедно, Президента, Премиера и Патирарха тиражират исторически фалшификации и митове за да намерят морално оправдание за това, че ни доведоха до границата на изтреблението.
Не само че не сме съгласни, но сме и категорично против.
Изминалата 2017 година ще остане запомнена със скандалите които разобличиха не само истинските цели на политиката към нас, но и истинският фалш на българо-сръбските отношения. За 100-годишнината от Топлишката буна се изплю всичката омраза към българите събирана един век от окопите на Първата световна война до днес. За 100-годишнината от Босилеградският погром владиката Врански Пахомий и кмета и председател на Националния съвет на българското малцинство Владимир Захариев казаха на българският Генерален консул Едвин Сугарев, че не могат да гарантират сигурността на българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова ако дойде в Босилеград!? Още тогава беше ясно, че те няма да позволят откриването на паметна плоча с имената на жертвите избити от сръбският четнически комендант Коста Печанац на 15-16 май 1917г. при нахлуването му на територията на Царство България. Впоследствие, плочата незаконно беше прибрана от полицията и не е върната и до днес. При пълно мълчание от страна на България. Спомняте ли си глупостите които наговори кмета тогава за комисията която той е формирал и която само дето не се произнела къде да се сложи плочата с имената на жертвите?
Спомняте ли си, когато единствената българска компания дошла в Босилеград след един век, беше принудена да напусне и да остави 110 души наши съграждани без работа? И то при положение, че имаше инвестиционно споразумение подписано от сръбска страна в присъствието на българският посланик.
Спомняте ли си скандала в Босилеградската гимназия при провеждането на кандидатстудентските изпити когато кандидатите решаваха тестовете по български език и българска история докато в коридорите отекваха стъпките на полицаите?
И накрая, задържането на българските медици в Босилеград. Въпреки че сърбите и техните български подлизурки в София ореваха орталъка, че виновник за това е КИЦ-а защото не поискал разрешение от сръбското Министерство на здравеопазването, истината беше, че това е отговор на сваленото доверие от кмета и председател на БНМ Владимир Захариев който бе превърнал най-престижната клиника в България на битак.
Някому най-накрая писна от просташките целувки и пощипвания на медицинските сестри, от зелниците, от прокисналите буркани с квасено мляко, от циганските оркестри в хола на ВМА – не, това беше непоносимо! Беше въпрос на национална чест българските лекари с офицерски звания да стоят заедно с хората които спокойно отиваха на годишнините на БИА, а след това честваха „Деня на освобождението на Босилеград от българска фашистка окупация“ и после пак отиваха на годишнините на ВМА в София! И беше въпрос на лекарска етика и морал официална София да гледа как един високохуманен жест на България към своите сънародници зад граница се злоулотребява за изнудване на гласове на изборите за една, по същество антибългарска политика.
На това нещо трябваше да се сложи край. София оттегли доверието си от Владимир Захариев. За нуждаещите се от високоспециализирана медицинска помощ българи от Западните покрайнини и за студентите по Постановление 103, вратите на ВМА в София си останаха отворени, но ключът е в ръцете на Генералното консулство на Р България в Ниш.
И докато сръбският посланик в София Чургус продължава да приспива българската общественост и българската държава с едни зазубрени клишета от едно друго време, че положението на българското малцинство отговаря на най-високите световни стандарти, българите от Босилеград и Цариброд напускат родните си домове и бягат в чужбина, за да не се върнат никога вече. Не заради световните стандарти за правата на човека, а заради сръбските стандарти.
И заради „безрезервната“ подкрепа на България на сръбското еврочленство. Което сръбските политици забравят още преди българските да са минали границата на Калотина.
Чургус трябва да си помисли за българското оттегляне на доверието от Владимир Захариев. Колко пъти официален Белград трябва да излъже официална София, преди тя да си помисли дали да не си оттегли подкрепата за сръбското еврочленство?
Иван Николов
